Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Нека го взимат, о, повелителю! В този чувал също няма нищо, само парцали.

… Първия чувал отвлекли от стражарите съдържателят на чайханата Али и приятелите му, втория отвлекли ковачите, предвождани от Юсуф. Скоро грънчарите отнели третия чувал, но и в него намерили парцали. Четвъртия чувал пропуснали до площадката свободно. При светлината на факлите пред очите на цялата тълпа стражарите вдигнали чувала над водата и го изтърсили: посипали се парцали.

Тълпата замряла в пълно недоумение. Тъкмо това целял опитният Арсланбег, който разбирал, че недоумението влече след себе си бездействие. — Настанало време за петия чувал. А стражарите, на които той бил поверен, се забавили нейде и досега не го били докарали при езерото.

Когато стражарите извели Настрадин Ходжа от подземието, той рекъл:

— Значи ще ме помъкнете на собствените си гърбове? Съжалявам, че тук го няма магарето ми, то би се пукнало от смях.

— Мълчи! Скоро ще заплачеш! — злобно отговорили стражарите. Те не можели да простят на Настрадин Ходжа, че се предал на емира без участието на стражата.

Като разтегнали тесния чувал, те почнали да пъхат в него Настрадин Ходжа.

— О, слуги на шейтана! — викал Настрадин Ходжа, сгънат на три. — Не можахте ли да изберете по-широк чувал!

— Нищо! — отвърнали стражарите, като пухтели и се обливали в пот. — Няма да търпиш дълго. Не се разкрачвай, о, сине на греха, инак ще ти забием коленете в корема!

Вдигнала се врява, стекли се дворцовите слуги. Най-сетне с дълги усилия стражарите напъхали Настрадин Ходжа в чувала и го завързали с въже. В чувала било тясно, тъмно и воняло. Душата на Настрадин Ходжа се обвила с черна мъгла; сега вече май нямало спасение за него. Той призовавал на помощ съдбата и всемогъщия случай. „О, ти, съдба, станала за мене майка, о, ти, всемогъщи случай, който си ме пазил досега като баща, къде сте сега, защо не побързате на помощ на Настрадин Ходжа? О, съдба, о, всемогъщи случай!“

А стражарите вече били минали половината път; те носели чувала, като се сменяли на всеки двеста крачки; по тези къси спирания Настрадин Ходжа водел печална сметка — колко е изминато и колко остава.

Той разбирал, че съдбата и случаят никога не отиват на помощ на оня, който заменя делото с поплаци и повици. Пътят ще бъде надвит само от оня, който върви; нека от пътя отслабнат и се подгънат краката му — той трябва да пълзи по ръце и колене и тогава бездруго през нощта ще види далеч ярък пламък от огньове и когато се приближи, ще види търговски керван, който се е спрял на отдих, и този керван бездруго ще се окаже, че върви по неговия път и ще се намери свободна камила, на която пътникът ще стигне там, където трябва… Оня, който седи на пътя предал се и отчаян, колкото и да плаче и се вайка, няма да събуди Съчувствие в бездушните камъни; той ще умре от жажда в пустинята, трупът му ще стане плячка на смрадливите хиени, горещият пясък ще засипе костите му. Колко хора са умрели без време само защото недостатъчно силно са искали да живеят! Настрадин Ходжа смятал такава смърт позорна за човека.

„Не! — рекъл си той и стиснал зъби, яростно повторил: Не! Няма да умра днес! Не искам да умра!“

Но какво можел да направи, сгънат на три и намушкан в тесния чувал, дето не можел дори да се помръдне: коленете и лактите му сякаш се били прилепили към тялото. Свободен оставал само езикът му.

— О, доблестни воини — рекъл той от чувала. — Спрете за минутка, искам да прочета преди смъртта си молитва, та всемилостивият аллах да приеме душата ми в светлите си селения.

Стражарите пуснали чувала на земята.

— Чети! Но от чувала няма да те пуснем. Чети молитвата си в чувала.

— А къде се намираме? — попитал Настрадин Ходжа. — Аз питам, за да ме обърнете с лице към най-близката джамия.

— Намираме се до Каршинските порти. Тук на която и страна да те обърнем, наоколо има джамии. Чети по-скоро молитвата си. Ние не можем да се бавим дълго.

— Благодаря, о, благочестиви воини — с печален глас отговорил от чувала Настрадин Ходжа.

На какво разчитал? Сам не знаел. „Ще спечеля няколко минути. А после ще видим. Може би ще излезе някоя слука…“

Той почнал високо да се моли, като същевременно се вслушвал в разговорите на стражарите.

— И как ли не се сетихме отведнъж, че новият звездоброец е тъкмо Настрадин Ходжа? — вайкали се стражарите. — Ако го бяхме познали и заловили, щяхме да получим от емира голяма награда!