Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Всичко това било толкова неочаквано, че Настрадин Ходжа се сбъркал.

Къде от любопитство, къде от съжаление, той се съгласил да изслуша крадеца.

Седнали на камъните и едноокият заразправял своя удивително злочест живот:

— Неудържимата страст към кражбата се прояви у мене от най-ранно детство. Още като сукалче съм откраднал веднъж една сребърна карфица от гърдите на майка си и докато тя обръщала къщата да търси карфицата, аз, още преди да проговоря, съм се хилел тихомълком в люлката, мушнал скъпоценната плячка под одеялото… Като поотраснах и проходих, станах страшилище за къщата. Влачех всичко, което ми паднеше под ръка: пари, платове, брашно, масло. И така хитро криех краденото, че нито тате, нито мама можеха да го намерят; в сгоден момент сетне тичах с плячката при един гърбав бродяга с окапал нос; който се спотайваше из старото гробище, сред хлътналите гробове и врасналите надгробни плочи. Той ме поздравяваше с думите: „Да ми израсне гърбица и отпред, ако ти, дете, което приличаш на неразпъпила пъпка, не свършиш на бесилото или под секирата на палача!“ Почвахме да играем на зарове — дъртият гърбав пергиш със следи от всички пороци на спаруженото си лице и аз, четиригодишен розоволик младенец с пухкави бузки и чист невинен поглед.

Крадецът изхлипал, обърнат в мислите си към златното невъзвратимо детство, след това шумно подсмръкнал, обърсал сълзите си и продължил:

— На пет години аз бях майстор на зара, но нашата къща през това време хептен оголя. Мама не можеше да ме гледа, без да плаче, тате получи гърчове и все викаше: „Проклета да е постелята, на която съм те заченал!“ Но аз не разбирах нито от молби, нито от кавга и след като се съвземех от пердаха, пак си знаех същото. Към седемгодишния ми рожден ден семейството ни изпадна в немотия, кажи го до шия, затова пък гърбавият отвори на пазара своя чайхана с таен игрален вертеп и пушалня за хашиш в мазето… Като видях, че няма какво повече да задигна от къщи, аз обърнах алчния си взор и нечестивите си помисли към съседите. Разорих коларя, който живееше вляво от нас, като му откраднах от дъното на кладенеца гърнето с парите, които той цял живот беше пестил; за два месеца и нещо докарах до просяшка тояга съседа отдясно, като го обрах до шушка. Не можеха да ме спрат никакви ключалки и катинари: отварях ги като обикновени резета. Търпението на баща ми свърши, той ме прокле и ме изгони от къщи. На тръгване задигнах единствения му халат и последните пари — двайсет и шест танга. Тогава бях на осем години и половина… Няма да уморявам слуха ти с разкази за моето скитничество, ще ти кажа само, че съм бил и в Мадрас, и в Херат, и в Кабул, и дори в Багдад. Навсякъде крадях — това беше единственият ми занаят и в него аз станах същински факир. Тогава измислих и този гнусен начин — легна на пътя, престоря се на болен и ограбя човека, който прояви към мене милосърдие. Няма да се хваля, но в презрения апашки занаят едва ли някой крадец може да се сравни с мен не само във Фергана, но и в целия мюсюлмански свят.

— Чакай! — прекъснал го Настрадин Ходжа. — Ами прочутият Багдадски крадец, за когото разправят такива чудесии?

— Багдадският крадец ли? — едноокият се разсмял. — Знай, че аз съм Багдадският крадец!

Той млъкнал, наслаждавайки се на изумлението, което се изписало върху лицето на Настрадин Ходжа, след това облакът на спомените забулил жълтото му око.

— Повечето от разказите за моите похождения са вятър работа, но има и истина. Бях осемнайсетгодишен, когато за пръв път попаднах в Багдад, този приказен град, пълен със съкровища и мухльовци, които ги владеят. Тършувах из дюкяните и сандъците на багдадските търговци като в мои, а най-накрая се намъкнах в съкровищницата на самия халиф. Да си кажа истината, не беше кой знае колко трудно да вляза. Пазеха я трима яки негри, всеки от които поотделно можеше да се пребори с вол, и затова съкровищницата се смяташе недостъпна за крадци и грабители. Но аз знаех, че единият, от негрите е глух като пън, другият пуши постоянно хашиш и вечно спи, даже вървешком, а пък третият е надарен от природата с такова невероятно шупе, че жаба да шумне в храстите нощем — и напълва гащите. Аз взех една празна кратуна, направих й дупки като очи и озъбена уста, набучих кратуната на кол, запалих вътре една свещ, увих всичко това в бял чаршаф и края нощта го издигнах над храстите срещу страхливия негър. Той стреснато извика и се строполи като мъртъв. Сънливият не се събуди, глухият не ме чу: с разни инструменти аз спокойно отключих, влязох в съкровищницата и изнесох толкова злато, колкото можех да нося. На заранта вестта за ограбената съкровищница на халифа обиколи града, а след това плъзна навред но мюсюлманския свят и аз се прочух.