Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Нататък ми е известно — казал Настрадин Ходжа. — Играхте цяла нощ, а на сутринта ти остана без пукната пара. Чайханата, килимите, кафезите с бюлбюлите, шадраваните, музикантите, благонравните беседи и поучителните песни — всичко изтече в джоба на щастливия комарджия. Отгоре, на това ти му даде ботушите, халата, тюбетейката и дори, спомням си, ризата, та остана само по гащи.

— В името на пророка! — възкликнал едноокият. — Какво всезнание! Откъде знаеш и за ризата? Значи вярно било, че по очите на човека четеш неговото минало и бъдеще?

— По твоето единствено око мога да прочета само миналото; колкото до бъдещето — то е зад пердето на другото. Продължавай.

— Какво ми оставаше да правя след загубата? Да се простя завинаги с мечтите за добродетелен живот? От подобни мисли светът пред мен се забулваше с черен дим. „Не! — реших. — Трябва да бъда твърд в стремежите си към доброто. Дяволът ме заплита от отчаяние, че душата ми се изплъзва от хищните му лапи. По-добре да направя още един, наистина последен грях, но да изляза на правия път, посочен ми от стареца!“ С такова твърдо решение стигнах в Коканд и там чух новината, която ми изкара акъла. Оказа се, че в Коканд наскоро се възцарил нов хан и този град, който по-рано беше цветуща градина за всички крадци и мошеници, сега е станал за тях безплодна пустиня. Новият хан въвел такива жестоки порядки, че на крадците не оставало нищо друго, освен да напуснат града или да се откажат от занаята. Ханът позорно изгонил от служба стария началник на градската стража, за когото всички кокандски апаши от дълги години не преставали да се молят в джамиите, и назначил друг — серт човек, честолюбив и безсърдечен, на име Камилбег, Новият началник, за да спечели ханското благоволение, дал клетва да премахне из корен всякаква кражба; когато пристигнах в Коканд, той напълно беше успял да изпълни своето жестоко намерение. Напълнил града с много изкусни шпиони и свирепи пазванти; не можеше да откраднеш нещо, дори грахово зърно; от някой чувал, без начаса да им паднеш в лапите. Когото хванеха, му отрязваха дясната ръка от китката и го дамгосваха по челото с нажежено желязо; и да можеше някой изпечен крадец да отмъкне туй-онуй, нямаше, къде да го дене, защото за купуване на краденото се полагаше същото наказание и на никого не му стискаше. Така на моя път към праведния живот се изпречи, нова преграда — жестокият началник с благочестивите си порядки. Прекарах няколко дена в мъчителен размисъл, без да зная какво да правя, откъде да я захвана. А идеше май, наближаваше празникът на дядо Турахон, чиято гробница, както знаеш, е край Коканд. И ето, гнусният дявол в неуморния си стремеж да овладее моята душа ми внуши гибелната мисъл: да се възползувам от тоя празник, за да спечеля парите, които ми трябваха, за да поема пътя на благочестието…

Но да оставим за малко едноокия крадец и Настрадин Ходжа и да разкажем за пролетния празник на дядо Турахон, тъй като без този разказ голяма част от нашето повествование би останала по-нататък неясна.

По старо предание Турахон, родом кокандец, още петгодишен останал кръгъл сирак и тръгнал по пазара на просия, като изпил до дъно горчивата чаша на безизходното сирачество. Такова изпитание може или да озлоби човека и да превърне сърцето му в камък, или да го насочи към възвишената човешка мъдрост, ако силата на неговия дух превъзмогне обидата и гордостта му и я претопи в обида и горест за всички. Така станало и с Турахон: той влязъл в зряла възраст с душа, нажежена от гняв към жестокосърдечните богаташи и от жалост към бедните, особено към децата, безсилни да си помогнат.

Той бил на двайсет и пет години, когато с един керван напуснал Коканд; върнал се в родните места вече четирийсетгодишен. Всичкото това време прекарал в Индия и Тибет, изучавал тайните на знахарството и достигнал в това изкуство необикновени висоти. Разправяха, че той можел да изцерява само с едно докосване, говореха още, че от богатите той винаги вземал за лекуването голяма плата и каквото вземел, веднага го харчел за децата на сиромашта.

Три всякога ходел, наобиколен от тълпа дечурлига от всички възрасти: имал ли пари, отивал при някоя сергия за играчки или за сладкиши и я купувал цялата наведнъж за малките си приятели. Ако нямал, пари и виждал някъде дрипаво босо хлапе, Турахон без много приказки го завеждал първо при терзията, после при някой папукчия, сарач, шапкар и навсякъде казвал само две думи: „Бъди милосърден!“ И продавачите, разтреперани от строгия му поглед — а към възрастните той бил много строг, — обували и обличали детето, без да обелят дума за пари, защото помнели, че дядо Турахон не само цери, но и наказва жестокосърдечните с болести.