Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

А сега да се върнем при Настрадин Ходжа и неговия едноок спътник. Докато ни нямаше, тук, на пътя, нищо не се изменило: те си седели на камъните, слънце греело, по склоновете се плъзгали сенките на облаците, във въздуха на проблясващи крилца висели водни кончета, изтягали се на припека гущери.

Едноокият продължил да разказва:

— Послушах коварното нашепване на дявола. През нощта преди празника на Турахон обиколих дворовете, градините и лозята. Събрах всички тюбетейки и подаръци. На няколко пъти се връщах в своето леговище в мазето на една изоставена стражева кула, изпразвах чувалите и отивах за нова плячка. До заранта събрах няколко хиляди тюбетейки, много детски халатчета, ботуши с пампурки, рокли, обувки, гривни, обици и какво ли не. Гледах пъстрата купчина събрани неща и си мислех: „Тук има за две чайхани с музикантите! И аз спокойно мога да продам всичко това. Кой ще има кураж да си познае вещите? Та нали в Коканд е забранено да се празнува паметта на дядо Турахон — кой ще иска заради някакви си тюбетейки и халатчета да иде в дранголника?“ Виждаш ли до какви мръсни и гнусни помисли стигнах!… Бях уморен от безсънната нощ и сънят незабелязано ме оборил…

Събуждането беше страшно! Цялото ми леговище се тресеше и люшкаше, озарено от някакъв странен, треперлив, синкаво-мимолетен блясък. И в този страшен блясък пред мен стоеше самият праведен Турахон! Лицето му пламтеше от гняв, очите му ме пронизваха, гласът му гърмеше като планински водопад. „О, нечестивецо! — извика той. — О, мръсен грешнико й негоднико! Ти се осмели да откраднеш чистата радост на децата; вместо възторжени викове и ликуване, толкова мили на сърцето ми, сега навсякъде се носи плач и се леят сълзи! Ти се осмели да опетниш моето непорочно име — какво ще си рекат децата за мен сега, като не намерят не само подаръци, ами и своите тюбетейки? Ще си рекат: Дядо Турахон е лъжец, измамник и крадец, чуваш ли ти, о, зловонен хамбар на всички човешки пороци и гнусотии!“ Вцепенен от страх, аз слушах гневната реч на праведника. „Чуй своята присъда, проклетнико, ти, достойният да ядеш само леш от умрели хиени! — загърмя той. — От днес нататък те обричам винаги и навсякъде да крадеш, колкото и да ти опротивее това. Ще се отвратиш от кражбата и пак ще крадеш! Всяка година на моя празник ще те, спохождат жестоки болки в стомаха, от които ще има само едно спасение — кражба! Болката ще минава, но какви ужасни угризения на съвестта ще те измъчват след, всяка кражба! Цяла година да се въздържаш, цяла година да си петимен за добродетел, дори да се приближиш до нея — и все пак в края на годината да откраднеш и с това да разрушиш отведнъж цялото градило на своя стремеж към добро и своите въздържания от зло!… И така ще продължи дотогава, докато не изкупиш вината си пред мен, а как ще я изкупиш — сети се сам!“ След тия заключителни думи на Турахон изтрещя нов гръм и разтърси леговището ми до основи.

Раздаде се ужасен тътен, посипа ме глина; обезумял, с помътен поглед изскочих от мазето — и в същия миг кулата се срути и затрупа всичко крадено от мен.

— Беше преди пет години, в началото на май — подхванал Настрадин Ходжа. — Имаше голямо земетресение с невиждана буря — що къщи събори в Коканд. Усетиха го даже в Ходжент: там падна старата джамия Гюхар Шад, тая същата, дето сега седи един стар дервиш…

Но тук той спрял, решил за сега да не казва на едноокия, че познава ходжентския старец.

— Та гледай кой бил виновен за това земетресение. Ти, значи?

— Уви, аз — потвърдил едноокият. — Сетне научих, че надгробната плоча на Турахон тоя ден се пропукала. Счупила се, когато разгневеният светец излизал от гроба, за да ме накаже. Оттогава съм на тоя хал. Всяка година по туй време, преди празника на Турахон, ме налягат тежките мъки, на които ти бе свидетел. Не мога да се избавя от тях другояче, освен с кражба. Сега ти разбираш какво е това церително действие, което не ще доктор, и разбираш как менчето се намери в твоите дисаги.

— Сега разбирам. — Я ми кажи, ако те хванат, и ти вземат откраднатото, втриса ли те отново?

Настрадин Ходжа питал за това не току-тъй — за всеки случай, да го има пред вид занапред.