Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Ти ли беше, о, потомък на нечестивци, о, сине на греха и позора! — възкликнал Настрадин Ходжа със светнали очи. — Кълна се в аллаха, никой никога не си беше правил с мене такива шеги! Щеше да ни побъркаш и двамата — станах вир-вода да го укротявам да не хвърля къчове и да не реве, докато се сетя да му погледна под опашката! Ах, да ми беше паднал тогава, както се бях ядосал, сега и канибадамските ботуши щяха да ти се видят по-меки от пухена възглавница!

Настрадин Ходжа така кипнал, че забравил и се издал: когато се усетил, било вече късно: крадецът разбрал с кого го е срещнала съдбата на пътя.

Трудно е да се опишат чувствата на едноокия крадец. Той паднал на колене пред Настрадин Ходжа, уловил пеша на халата му и залепил устни за него като хаджия, когато срещне шейх — светец.

— Пусни ме! — викал Настрадин Ходжа и дърпал халата. — Вие какво, да не сте се наговорили непременно да ме направите светец? Аз съм най-обикновен земен човек, колко пъти ще ви повтарям! И не ща да бъда нищо друго: ни шейх, ни дервиш, ни чудотворец, ни звезден странник!

— Благословен да е во веки веков пътят, на който се срещнахме! — повтарял едноокият. — Помогни ми, Настрадин Ходжа, спасението ми е в твоите ръце!

— Пусни ме! — разпаленият Настрадин Ходжа така дръпнал халата си, че пешовете му изпращели. — Къде е писано, че трябва да спасявам де що има просяци и крадци по белия свят? Искам да знам мене кой ще ме спаси от вас?

Но, изглежда, съдбата наистина била писала някъде из тефтерите си, че Настрадин Ходжа, след като прехвърли четирийсетте, ще трябва да се занимава с духовното спасение на заблудени; наложило се отново да седне на същия камък и да доизслуша патилата на едноокия крадец.

— После събитията в моя живот протекоха стремително — продължил крадецът. — Много неща пропускам, ще говоря само за най-главното. Тънех в гибелните си пороци и заблуждения, докато не срещнах един благочестив старец, чиито мъдри поучения се врязаха в гърдите ми като Сюлеймановия печат. Този старец ми разкри цялата гадост на моите пороци и ми посочи пътя на пречистването, но аз, хайванинът, не съумях да се възползувам от това. Ще ти разкажа всичко, както си беше, поред. Преди пет години в края на зимата отидох в Маргелан, града на коприната. Шейтанът ме съблазни да бръкна в пояса на един афганистанец: това ми изяде главата. Оня ме спипа, аз се изскубнах и беж, целият пазар ме погна, мятах се като пъдпъдък в примка. Тоя ден сигурно щеше да бъде последният в моя живот, но като бягах по един сокак, чух слаб старчески глас: „Скрий се тук!…“ Край пътя седеше някакъв старец, просяк. „Скрий се!“ — повтори той. Сменихме си халатите: аз седнах на неговото място и ниско наведох глава, за да скрия лицето си, а просякът мина на отсрещната страна и седна. Преследвачите се втурнаха по сокака, не обърнаха внимание, на двамата смирени просяка, подминаха ни и се пръснаха по дворищата. В бъркотията старецът ме изведе от сокака и ме скри в бедното си жилище.

— Чакай — прекъснал го Настрадин Ходжа; всичко му станало ясно. — Тоя просяк беше намислил да те върне в правия път, дълго ти разказва за звездните странствувания на нашия дух, за крайната победа на доброто на земята след петстотин хиляди години, а по петляно време млъкна и повече дума не обели.

— Нима си бил ти? — Едноокият уплашено се дръпнал от Настрадин Ходжа. — Нима е истина това, което съм чувал за тебе, че можеш да се въплътяваш в какъвто си искаш образ?

— Давай нататък. Защо не тръгна по благочестивия път, който ти посочи старецът?

— Горко ми! — възкликнал едноокият. — Твоят въпрос пронизва сърцето ми като отровен бодил! Тогава знай, че аз не останах глух към поученията на стареца. Неговите думи като огнен пламък стопиха оловото на моите заблуди. Преди да пропеят първи петли и преди старецът да млъкне, аз, облян в сълзи, се разкаях. Обзет от благоговеен трепет, аз му дадох клетва да се поправя, да тръгна по пътя на добродетелта и никога повече да не го напускам. И тогава старецът ми каза името ти и ми откри великия смисъл на твоето земно битие. „Гледаш ли Настрадин Ходжа? — каза ми той. — Ето един човек, който цял живот щедро обогатява света с добрина, без да мисли и без да се колебае — просто защото не може да живее другояче. Ако можещ поне малко да заприличаш на него — ти си спасен за бъдещото висше битие в други превъплъщения.“ Напуснах убежището на стареца върху крилете на надеждата, сърцето ми светеше в гърдите. Кълна се, отдавна да бях тръгнал по предсказания от него път, ако дяволът, този вечен враг на хората, този коварен потисник на всичките ни спасителни устреми и благородни пориви, не беше побързал да простре под краката ми мръсната си, жилава, проскубана опашка, която аз настъпих и се подхлъзнах!… Изгарях от нетърпение по-скоро да започна нов живот и реших да замина за Коканд, където не ме познаваха така добре, както в другите градове. Имах близо четири хиляди танга; въображението ми рисуваше пленително бъдеще, преизпълнено само с добродетели, без никакъв примес от грях. Мислех да отворя в Коканд чайхана, да я застеля с килими, да накача кафези с бюлбюли и в тишината, на хладина, под нежния ромон на шадравана да водя с гостите благочестиви беседи, да пълня душите им със светлината на истината, която старецът ми откри. За себе си отреждах най-скромен живот, а всички излишни доходи се гласях да давам на сираците и вдовиците. Като пресметнах колко ще ми струва да купя чайхана, покъщнина, съдини, килими и всичко друго, се убедих, че парите ще стигнат за всичко, освен за музиканти, които да свирят на дутари и с тънки гласове да пеят благонравни песни с поучителен смисъл. Малко не ми достигаха, някакви си три– четиристотин танга. Точно тук дяволът изкопа на пътя ми ямата на съблазънта: на път за Коканд той ме срещна с един комарджия, голям майстор на зара. „За последен път ще играя — си рекох. — Този грях ще ми се опрости, защото ще използувам спечелените пари за добро, праведно дело; каквото артиса, след като спечеля, ще го раздам на сиромаси.“ Би трябвало човек с такива благочестиви намерения да има право да очаква в играта помощ от всевишния, но не стана тъй…