Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Когато старецът умрял, хиляди деца, облени в сълзи, го изпратили до гробището. Учените мудариси и молли не се съгласили да причислят Турахон към сонма на праведниците: не бил спазвал постите, нарушавал правилата на исляма и цял живот не бил пожертвувал нито грош за украса на гробниците, като казвал, че парите са по-нужни на живите сиромаси, отколкото на мъртвите шейхове. Но народът сам, със своята си власт, провъзгласил Турахон за светец: славата му се носела далеч извън пределите на Коканд, по целия Изток. А майският празник в негова чест принадлежал на децата.

Според поверието, в нощта преди празника дядо Турахон минавал по дворовете, носейки на децата, които са достойни за неговото внимание, подаръци и ги оставял в окачените за това тюбетейки. Децата почвали да се готвят за тържествения ден далече преди да дойде пролетта. Още духали пронизващите ледени ветрища, от мъгливото небе още прехвърчал сух бодлив сняг, градините още били черни и безжизнени и земята звънтяла под колелетата на колите, вкаменена от студ, а дечурлигата на малки ята се събирали сутрин зад стените, зад стоборите или другаде на завет и с посинели сополиви нослета зъзнели в своите халатчета, стискали в шепи ушите си и водели Дълги сериозни разговори за дядо Турахон. Децата знаели със сигурност, че той е много придирчив — голяма хитрост била нужна, за да получиш подарък от него и не всеки получавал. Петдесет дена преди празника трябвало: първо, нито веднъж да не огорчиш родителите си, второ, всеки ден да сторваш по някоя добрина, примерно — да помогнеш на някой слепец да мине през моста или да занесеш багажа на стар човек, трето, за тия петдесет дена трябвало да се откажеш от всякакви сладкиши, които се мъдрели толкова съблазнително на таблите на уличните търговци, и да спестиш пари за тюбетейка (знаело се, че дядо Турахон не обича стари, мръсни тюбетейки и обикновено не им обръща никакво внимание, като прави изключение само за най-бедните деца).

Петдесет дена във всички семейства царяла тишина и благонравие. Децата слушали безпрекословно, ходели на пръсти и разговаряли шепнешком от страх да че разсърдят дядо Турахон. Даже най-непослушните през тези дни ставали кротки като овчици; не се чували ревове, викове, не се виждало да се бият, да играят на камъчета и да търчат лудо с развети халатчета, със свиркане и крясъци, яхнали се едно друго.

А в навечерието на празника навсякъде почвала голяма суетня и тичане — тайнствени срещи, уплашено шептене, зачестено тупане на малките сърчица. Работата била там, че моллите хич не одобрявали тоя празник, на места дори съвсем го забранявали, което му придавало в очите на малките почитатели на Турахон още по-голяма привлекателност. Трябвало да се зашият на тюбетейките три конеца: бял — знак на доброто; зелен — знак на пролетта, и син — знак на небето; после, като се мръкнело, трябвало тайно да излезеш от къщи някъде в градината или в лозето и там да закачиш тюбетейката, застанал с лице към гробницата на Турахон и без да откъсваш очи от съзвездието Седемте елмаза. След това трябвало три пъти да кажеш на Турахон тайните думи и три пъти да се поклониш доземи — и чак след всичко това можело да се върнеш в къщи и да легнеш да спиш. Най-строго било забранено да се скача през нощта и да се тича при тюбетейката — ето защо тази нощ била мъчителна за мнозина малки нетърпеливци.

Затова пък празничното утро изкупвало всичко! От всяка къща се носели радостни викове. На едни дядо Турахон оставял подарък копринени халатчета, на други — ботушки с червени или зелени пампурки, на трети — играчки и курабии; на момиченцата — обувки, пръстенчета, рокли… Толкова добър и грижлив бил дядо Турахон! И през целия ден в градините, в лекия зелен дим на пролетния листак се виели пъстри детски хора и се чувала песничката, която децата били съчинили в чест на своя покровител: