Уолтър Скот - Ричард Лъвското сърце

— Че господарят се държи достатъчно добре със слугата си, щом го настанява в жилището, което той самият използва — отвърна де Уо и влезе в колибата.

Архиепископът го последва с явно нежелание. Той не беше страхлив човек, но доста се грижеше за собствената си безопасност. Въпреки това си спомни, че е добре лично да се убеди във възможностите на арабския лекар, и влезе в колибата с важен и величествен вид, който според него трябваше да внуши чувство на преклонение у неверника.

Когато архиепископът влезе в колибата, рицарят го нямаше вътре. Арабският лекар, възбудил толкова много вълнения, бе запазил същата поза, в която де Уо го бе оставил преди няколко часа. Архиепископът застана пред него за няколко минути, сякаш очакваше почтителен поклон или някакви жестове, които да изразят почтителното възхищение на сарацина. Но Адонбек Ел Хеким не го удостои с никакви знаци на внимание освен бързия поглед, а когато духовникът най-сетне го приветства на широко използвания в тези краища франкски диалект, той отговори с обичайното източно приветствие:

— Селям алейкум (Мир за теб).

— Ти с лечение ли се занимаваш, невернико? — остро попита архиепископът, засегнат от подобно хладно отношение. — Бих искал да поговоря с теб за това изкуство.

— Ако ти разбираше нещо от медицина, щеше да знаеш, че лекарите не дават съвети и не спорят в стаята на болния — отвърна Ел Хеким. — Чуй — допълни той, когато от дъното до колибата прозвуча ръмженето на хрътката. — Дори кучето може да те научи на ум и разум, защото инстинктът му казва, че в присъствието на болен не бива силно да се лае. Ако искаш да ми кажеш нещо, да излезем от хижата.

С тези думи той стана и се запъти към изхода.

Въпреки обикновените дрехи и не особено високия ръст на сарацина, който изглеждаше още по-дребен до грамадния духовник и до гигантския английски барон, лицето и държанието му правеха толкова внушително впечатление, че архиепископът не се реши остро да изрази своето неодобрение на толкова резкия отговор. Щом се озова вън от колибата, той няколко минути гледа Адонбек и не можа да измисли подходяща тема, за да продължи разговора. Високият калпак на арабина скриваше косата му, а също и част от челото. Челото явно бе високо и видимо лишено от бръчки. Гладки бяха и бузите, доколкото не ги закриваше дългата брада.

Очевидната младост на лекаря съвсем слиса духовника и той най-после прекъсна мълчанието, което събеседникът му не бързаше никак да нарушава. Архиепископът попита сарацина на колко е години.

— Годините на обикновените хора се броят по техните бръчки — отвърна сарацинът, — а годините на мъдреците — по тяхната ученост. Не смея да се назова по-стар от сто години.

С това искаше да каже, че за придобиването на неговите знания обикновен човек би учил сто години. Барон Джилсланд, разбрал тези думи буквално, погледна многозначително духовника, който схвана истинския им смисъл, но все пак кимна загадъчно. Архиепископът възвърна цялата си важност и властно попита по какъв начин Адонбек може да докаже медицинското си изкуство.

— Гаранция ми е думата на могъщия Саладин — отвърна мъдрецът, като почтително докосна с пръсти калпака си при споменаването на султанското име. — Той никога не я е нарушавал нито към приятел, нито към враг. Какво още може да иска християнинът?

— Искам с очите си да се убедя в твоите възможности — отвърна баронът, — в противен случай няма да те допусна до постелята на крал Ричард.

— Славата за лекаря е здравето на пациента — произнесе арабинът. — Погледни воина в хижата. Кръвта му беше изсушена от треската, която затрупа лагера ви с мъртъвци и срещу която изкуството на християнските лекари се оказа също толкова слабо, колкото копринена примка пред меч. Погледни ръцете и пръстите му — толкова отслабнали, че приличат на щъркелови кокили. Тази сутрин смъртта здраво го е държала в прегръдките си. Не ме безпокойте повече с въпроси, чакайте решителната минута и с мълчалива почуда наблюдавайте вълшебното му оздравяване.

Лекарят погледна слънцето, точно определи времето за вечерната молитва и се отпусна на колене, обърна лице към Мека и произнесе напевно молитвата си, с която мюсюлманите приключват трудовия си ден. Архиепископът и английският барон се спогледаха, очите им изразяваха презрение и възмущение, но не се решиха да прекъснат молитвите на Ел Хеким, макар да ги смятаха за оскверняващи техния стан.

След малко арабинът се вдигна от земята и влезе в колибата, където лежеше пациентът. Сетне извади от сребърно ковчеже гъба, явно просмукана от някакво ароматично вещество и я доближи до носа на болния. Болният кихна, събуди се и сепнато се заоглежда. Вдигна се и седна почти гол в постелята. Видът му беше ужасен. Костите и гръбнакът му прозираха през кожата до такава степен, че сякаш по тях никога не бе имало месо; слабото, източено лице бе цялото в бръчки, но пък очите добиваха все по-смислен израз. Явно той осъзнаваше присъствието на почетни посетители; сетне с тих, едва чут глас попита къде е неговият господар.