Уолтър Скот - Айвънхоу

— Уви! — отвърна принц Джон с дълбока въздишка на престорено съчувствие. — Щом синът ви е бил последовател на нещастния ми брат, няма какво да се чудите къде и от кого се е научил на синовно непокорство.

Това бяха думите му, а не желаеше да си припомни, че от синовете на Хенри II, макар всички да се бяха провинили в това отношение, той бе проявил най-голямо непокорство и неблагодарност към баща си.

— Струва ми се — продължи принцът след минутно мълчание, — че брат ми възнамеряваше да награди любимеца си с богатото имение Айвънхоу.

— Той действително му го даде — отвърна Седрик — и далеч не най-малкият повод да се скарам със сина си бе това, че той се унизи да владее като васал същите имения, които дедите му притежаваха с правото на свободни и независими господари.

— В такъв случай можем да разчитаме на доброволното ви съгласие, добри ми Седрик — каза принц Джон, — да дадем имението Айвънхоу на човек, чието достойнство няма да бъде накърнено от това, че държи земи, които са собственост на британската корона. Сър Реджинълд Фрон Де Бьоф — обърна се той към този благородник, — надявам се, че вие ще се грижите за това хубаво имение така, че сър Уилфред да не разгневи още повече баща си, като си го възвърне.

— Свети Антон ми е свидетел! — отговори грамадният черновежд рицар. — Съгласен съм ваше височество да ме сметне за саксонец, ако допусна Седрик или Уйлфред, или най-добрият с английска кръв в жилите си да изтръгне от мен този дар, с който ваша светлост благоволихте да ме удостоите.

— Бароне — намеси се Седрик, засегнат от начина, по който норманите често изразяваха презрението си към англичаните, — който те нарече саксонец, ще ти направи чест, толкова голяма, колкото и незаслужена.

Фрон де Бьоф се канеше да му отговори, но принц Джон, какъвто бе сприхав и лекомислен, го спря.

— Без съмнение благородният Седрик казва самата истина — рече той — и саксонците с право могат да претендират, че ни бият както по дължината на родословието си, така и по дължината на пелерините си.

— Те наистина и на лов вървят пред нас, като елени пред кучета — обади се Малвоазен.

— И с пълно право имат преднина — добави абатът Еймър, — не забравяйте колко ни превишават по благоприличието на обноските си.

— По необичайното им въздържание, когато ядат и пият — додаде на свой ред де Брейси, забравяйки обещаната му от принца саксонска невеста.

— Да не говорим за храбростта, с която се отличиха при Хейстингз и другаде — отбеляза Брайън де Боа Жилбер.

Докато дворяните всеки на свой ред с любезно нахалство следваха примера на принца и усмихнати насочваха към Седрик стрелата на насмешките си, лицето на саксонеца пламна от гняв и той само хвърляше ту на един, ту на друг свирепи погледи, сякаш този низ от бързо изречени обиди му пречеше да отговори на всяка поотделно. Тъй дразнен от всички страни бик, обграден от изтезателите си, се чуди на кого пръв да отмъсти. Най-после той заговори със сподавен от ярост глас и обръщайки се към принц Джон като първоизточник на нанесените му обиди, каза:

— Каквито слабости и пороци да са имали и да имат моите сънародници, един саксонец би сметнал за най-недостоен човек този, който в собствения си замък, докато собствената му чаша с вино минава от ръка на ръка, се отнесе или допусне да се отнасят с един безобиден гост, както ваше височество позволихте да се държат днес към мен. А каквито неуспехи да са претърпели дедите ни в битката при Хейстингз, най-малко подобава да говорят тези (тук той погледна Фрон де Бьоф и тамплиера), които само преди няколко часа неведнъж паднаха от коня си под ударите на копието на саксонец.

— Бога ми, хаплива шега, няма що! — каза принц Джон. — Как ви се нрави, господа? Какъв висок дух у саксонските ни поданици в тези неспокойни времена те започват много да знаят и да се държат дръзко. Какво ще кажете? Както е светла нощта, смятам, че ще направим най-добре да се качим на корабите си и да се приберем, дорде е време, в Нормандия.

— От страх пред саксонците ли? — попита де Брейси, като се изсмя. — Ловджийските копия ще ни бъдат предостатъчни, за-да се справим с тези глигани.

— Престанете с подигравките си, господа! — каза Фицърс. — Би било добре — добави той, обръщайки се към принца — ваше височество да увери уважаемия Седрик, че с тези шеги, които не могат да не прозвучат зле в ушите на един чужденец, никой не е мислил да го обижда.

— Да го обижда? — отвърна принц Джон с предишната си вежливост. — Надявам се, че никой не ще съзре у мен такива намерения. Нито пък бих позволил в мое присъствие друг да нанася обиди. Ето на, вдигам чашата си за здравето на самия Седрик, щом той отказва да пие наздравица за сина си.