Уолтър Скот - Айвънхоу

С тези думи принцът отново яхна коня си и се отправи към Ашби, а след като той напусна арената, и тълпата започна да се разпръсва.

Принц Джон даваше голямото си пиршество в замъка Ашби. Това не бе същата сграда, величествените развалини, на която и днес привличат пътника и която бе издигната по-късно от лорд Хейстингз, главния шамбелан на Англия, една от първите жертви на тиранията на Ричард III, по-известен като герой в Шекспирова драма, отколкото като историческа личност. Замъкът Ашби и самият град по онова време принадлежаха на Роджър де Куинси, Уинчестерски граф, който точно тогава се намираше в светите места. Принц Джон междувременно зае неговия замък и най-безскрупулно разполагаше с имението му. Тъй като в настоящия момент държеше да блесне пред всички с гостоприемството си и с разкошния си живот, той бе наредил да приготвят пиршество с извънредно богата трапеза.

Снабдителите на принца, които при такива случаи упражняваха пълни права на кралски представители, бяха дигнали от околността всичко, което се смяташе достойно за господарската трапеза. Бяха поканени и много гости. Съзнавайки, че трябва именно сега да си извоюва популярност сред местното население, принц Джон беше поканил няколко знатни саксонски и датски семейства, както и местната норманска аристокрация и дребните земевладелци. Макар и презирани и унижавани при обикновени случаи, многочислеността на англосаксонците не можеше да не вдъхва страх, като се имаха пред вид гражданските размирици, които се очакваха, и осигуряването на популярност всред водачите им явно бе важен политически ход.

Ето защо принц Джон реши (и за известно време изпълни намерението си) да прояви към тези редки гости необичайна за него учтивост. Едва ли имаше човек, който по-безскрупулно да потъпква обикновените си навици и чувства заради интереса си, но за този принц бе пагубно обстоятелството, че лекомислието и сприхавостта му постоянно се проявяваха и разваляха всичко, което бе спечелил преди това с преструвките си.

Като паметен пример на непостоянния му нрав остава посещението му в Ирландия, където го бе пратил баща му, Хенри II, с намерението да спечели симпатиите на населението на тази нова и важна, току-що присъединена към английската корона страна. Ирландските вождове тогава се надпреварвали кой пръв да изрази на младия принц верноподаническата си почит и да му даде целувката на мира. Но вместо да приемат вежливо тези поздрави, Джон и необузданата му свита не могли да устоят на изкушението да дърпат дългите бради на ирландските вождове — поведение, което, както може да се очаква, озлобило извънредно много оскърбените сановници и предизвикало съдбоносни последици за англичаните, докато владеели Ирландия. Тези несъобразности в характера на Джон трябва да се имат пред вид, за да може читателят да разбере поведението му през тази вечер.

Изпълнявайки решението, взето в момент на по-голямо самообладание, принц Джон прие Седрик и Ателстън с изискана вежливост и изрази разочарованието си, без никаква нотка на озлобление, когато първият му съобщи, че поради неразположение Роуина не може да се озове на любезната му покана. Както Седрик, така и Ателстън бяха облечени в старата саксонска носия, която макар и нелишена от хубост сама по себе си и в случая направена от скъп плат, много се различаваше от облеклото на останалите гости. Принц Джон и Уолдемар Фицърс дори се поздравиха, че не избухнаха в смях, когато видяха това облекло, което според тогавашната мода изглеждаше просто смешно. Всъщност, разумно погледнато, късата тясна туника и дългата мантия на саксонците бяха по-красиви, пък и по-удобни от облеклото на норманите, които носеха дълга, широка дреха, прилична на риза или на наметало, каквото носеха коларите, а над нея твърде къса пелерина, негодна за защита срещу студ или дъжд. Единствената цел на тази дреха сякаш бе да покаже колко кожи, бродерии и скъпоценности ще съумее да натрупа по нея майсторът-шивач. Император Карл Велики, през чието царуване тези дрехи били въведени, изглежда, твърде добре е съзнавал неудобствата им. „За бога — казвал той, — за какво служат тези подкъсени пелерини? Ако сме легнали, не могат да служат за завивка, когато яздим, не ни предпазват от вятъра и от дъжда, а когато седим, не пазят краката ни от влагата и студа.“