Уолтър Скот - Айвънхоу

Обкръжаващите го бяха твърде много заинтересовани от този въпрос, за да не се съгласят, че никой, не може да се усъмни в правото, което принцът си бе присвоил. „Какъв щедър принц! Истински благороден господар е онзи, който по този начин поема грижата да възнагради верните си последователи!“

Такива възклицания се чуха сред хората от свитата му, които очакваха подобни дарения за сметка на привържениците и любимците на крал Ричард, ако вече не бяха ги получили. Абат Еймър също одобри общото становище, като забеляза обаче, че „свещеният Йерусалим не може да се нарече чужда страна. Йерусалим е наша communis mater — майка на всички християни.“

— Но не виждам — заяви той — как рицарят Айвънхоу може да търси облаги от пътуването си там, когато, доколкото ми е известно, кръстоносците, водени от Ричард, въобще не се стигнали по-далеч от Аскалон, а всички знаят, че Аскалон е град на филистимляните следователно не може да се ползува с привилегиите на свещения град.

Точно тогава при тях се върна Уолдемар, който, подтикнат от любопитство, бе отишъл до мястото, където Айвънхоу бе паднал.

— Струва ми се — каза той, — че този юнак няма да създаде много главоболия на ваше височество и ще остави Фрон де Бьоф спокойно да се радва на печалбите си, защото е тежко ранен.

— Каквото и да стане с него — отвърна принц Джон, — той е победителят в днешните игри. Дори да беше наш десеторно по-голям враг или предан приятел на брат ми, което може би е равносилно, раните му трябва да се лекуват. Нашият собствен лекар ще се погрижи за него.

Докато говореше, устните на принца се извиха в строга усмивка. Уолдемар Фицърс побърза да отговори, че Айвънхоу вече е вдигнат от арената и е под грижите на приятелите си.

— Дожаля ми — каза той, — като видях скръбта на кралицата на любовта и красотата, чието еднодневно царуване бе помрачено от това събитие. Не съм човек, който лесно се трогва от мъката на една жена по нейния любим, но лейди Роуина потисна скръбта си с такова достойнство, че тя пролича само от сключените й ръце и от сухите й очи, които трепнаха, когато ги впери в проснатото пред нея безжизнено тяло.

— Коя е тази лейди Роуина, за която толкова се говори? — попита принц Джон.

— Саксонска наследница с големи имения — отвърна игуменът Еймър, — прелестен нарцис, бисер сред драгоценности. Най-хубавата измежду хиляди, смирнова китка и лаврово клонче.

— Ние ще разсеем мъката й — каза принц Джон — и ще подобрим рода й, като я омъжим за норманец. Тя, изглежда, не е пълнолетна, следователно трябва да бъде на наше кралско разположение, когато се жени. Какво ще кажеш, де Брейси? Нрави ли ти се мисълта да придобиеш хубави имения чрез женитба със саксонка, по обичая на последователите на Уилиям Завоевателя?

— Ако ми се понравят земите — отговори де Брейси, — няма много да придирям каква е невестата. Ще се чувствам много задължен към ваше височество за едно добро дело, с което ще изпълните всички обещания, дадени на вашия васал и слуга.

— Не ще забравя — рече принц Джон — и за да подхванем работата още сега, заповядай на нашия домоуправител веднага да заповяда на лейди Роуина и нейната група, тоест на онзи простак, настойника й, и на онова саксонско говедо, когото Черния рицар повали в турнира, да дойдат на пиршеството довечера. Де Биго — обърна се той към сенешала 82 82 Домоуправител . — Б. пр. , — ще имаш грижата да съчиниш тази наша втора покана достатъчно учтиво, за да се удовлетвори гордостта на тези саксонци, така че да не могат пак да откажат. Макар че, кълна се в мощите на свети Бекет, да проявиш учтивост пред такива като тях, значи да хвърлиш бисери на свинете.

Принц Джон даде нарежданията си и тъкмо се канеше да даде знак всички да напуснат арената, когато мушнаха една бележка в ръката му.

— Откъде е? — запита принц Джон, поглеждайки човека, който му я предаде.

— От чужбина, милорде, но откъде точно, не зная — отвърна прислужникът. — Донесе я един французин, който каза, че бил яздил денонощно, за да връчи тази бележка на ваше височество.

Принцът разгледа най-внимателно надслова, после печата, който крепеше копринените конци, с които бе вързана бележката, и носеше емблемата три лилии. Джон отвори писмото с явно вълнение, което още повече се засили, когато прочете съдържанието. А то гласеше:

„Пазете се, защото Дяволът е пуснат на свобода!“

Принцът стана смъртно блед, първо погледна надолу, после нагоре към небето като човек, комуто са известили смъртна присъда. Като се окопити от първата си изненада, той дръпна настрана Уолдемар Фицърс и де Брейси и подаде бележката първо на единия, после на другия.