Уолтър Скот - Айвънхоу

През осеяната с изпочупени оръжия и с убити и ранени коне арена, станала плъзгава от пролятата кръв, церемониалмайсторите отново заведоха победителя до трона на принц Джон.

— Обезнаследени рицарю, тъй като само с това име благоволяваш да ни се представиш — започна принц Джон, — втори път ви отдаваме почестите на победител в този турнир и ви даваме правото да изискате и получите от ръцете на кралицата на любовта и красотата почетния венец, който храбростта ви с пълно право заслужи.

Рицарят направи дълбок, грациозен поклон, но не отговори.

Под звуците на тръбите, докато херолдите велегласно възхваляваха честта на храбреците и славата на победителя, а дамите размахваха копринени кърпички и бродирани воали и зрителите ликуваха, церемониалмайсторите поведоха Обезнаследения рицар към почетния трон, на който седеше лейди Роуина.

Сега победителят трябваше да коленичи на по-долното стъпало пред нейния трон. Откакто свърши борбата, той сякаш вършеше всичко по внушение на заобикалящите го хора, а не по Собствената си воля. Докато го водеха през арената, той се олюляваше. Роуина слезе от трона си с грациозна и тържествена походка и тъкмо се канеше да положи короната, която държеше в ръката си, върху шлема на победителя, когато церемониалмайсторите извикаха в един глас:

— Така не бива; той трябва да е гологлав.

Рицарят измърмори няколко думи, които едва се чуха под шлема му и с които сякаш изказваше желанието си да не открива лицето си.

Било от любов към церемониала или от любопитство, но церемониалмайсторите не обърнаха никакво внимание на неговата неохота и свалиха шлема му, като прерязаха връзките на каската и откопчаха нашийника. Пред взора на зрителите се откри красиво, загоряло от слънцето лице на двадесет и пет годишен младеж с гъсти, късо подстригани руси коси. То бе смъртно бледо и окървавено на няколко места.

Щом го видя, Роуина издаде сподавен вик. Но веднага се окопити и налагайки си да изиграе ролята си докрай, докато цялото й тяло все още трепереше под напора на внезапно бликналото силно чувство, тя положи на клюмналата глава на победителя определената за този ден награда — великолепен венец — и ясно и отчетливо произнесе следните слова:

— На тебе, рицарю, давам този венец като награда, определена за доблестния победител в днешния турнир. — След кратко мълчание продължи с твърд глас: — И едва ли може да се положи рицарски венец на по-достойно чело!

Рицарят наведе глава и целуна ръката на красивата кралица, която го бе наградила за храбростта му; после, навеждайки се още по-напред, падна в краката й.

Всички бяха потресени. Седрик, занемял при внезапното появяване на прогонения му син, се втурна напред, за да го раздели от Роуина, но церемониалмайсторите го бяха изпреварили. Досещайки се защо бе припаднал Айвънхоу, те се спуснаха, махнаха доспехите му и откриха, че върхът на едно копие бе пробил бронята му и го бе ранил в гърдите.

Едва-що бе изречено името на Айвънхоу, и то се разнесе от уста на уста с бързина, с която живият интерес можеше да го предава, а любопитството да го приема. То твърде скоро стигна до групата на принц Джон, чието чело се помрачи, щом чу новината. Като се огледа обаче с видимо презрение, той каза:

— Господа, особено вие, отче игумене, какво е вашето мнение за теорията, която ни разправят учените, за вродени симпатии и антипатии? Струва ми се, че почувствувах присъствието на любимеца на брат ми, дори когато нямах никаква представа кого покриват онези доспехи.

— Фрон де Бьоф трябва да се приготви да върне феодалното имение на Айвънхоу — каза де Брейси, който, след като се бе проявил с чест в турнира, бе оставил настрана щита и шлема си и отново бе заел мястото си сред свитата на принца.

— Да — поде Уолдемар Фицърс, — твърде е вероятно този храбрец да изяви претенции за замъка и имението, което Ричард му даде и което ваша светлост в последствие щедро дарихте на Фрон де Бьоф.

— Фрон де Бьоф — отвърна Джон — е човек, който по-охотно би глътнал три имение като тези на Айвънхоу, отколкото да върне едно от тях. Впрочем, господа, надявам се, че тук няма човек, който да ми оспори правото да раздавам кралските имения на верните си хора, които са около мен, готови да изпълняват обикновената военна служба, вместо на онези, които странстват из чужди земи и не могат да ми оказват почест, нито да Ми служат като воини, когато изискваме това от тях.