Уолтър Скот - Айвънхоу

След тази прокламация херолдите се оттеглиха по местата си. От двете страни на арената рицарите се придвижваха към центъра в дълго шествие, строиха се по двама точно един срещу друг, а водачът на всяка група застана в средата на челната редица едва след като грижливо бе подредил хората си.

Красиво и все пак страшно бе да гледа човек толкова много юначни, богато въоръжени бойци, готови за една толкова страховита схватка; възседнали хубави коне, изправени на бойните си седла като безброй железни стълбове, те очакваха сигнала за боя с не по-малко жар от едрите си коне, които издаваха нетърпението си, като цвилеха и ровеха земята с копита.

Засега рицарите държаха дългите си копия-изправени; лъскавите им върхове блестяха на слънцето, а знаменцата, с които бяха украсени, се развяваха над перата на шлемовете. Те стояха така, докато церемониалмайсторите на турнира най-щателно прегледаха редиците, за да проверят дали едната или другата страна няма повече или по-малко от определения брой бойци. Броят на редиците беше съвсем равен. После церемониалмайсторите се оттеглиха от арената и Уилиъм де Уивил с гръмлив глас даде сигнал: „Laisser aller!“ 80 80 Почнете! (фр.) буквално: пуснете (конете). В същото време екнаха тръбите. Бойците мигновено свалиха копията си и ги затъкнаха в специалното за целта място в броните, забиха шпори в корема на конете си и двете челни редици връхлетяха една върху друга в пълен галоп. Сблъскаха се в средата на арената с такава сила, че звънът се разнесе на една миля разстояние. Задните редици на двете страни напредваха по-бавно, за да подпомогнат победените и да използуват успехите на победителите.

Невъзможно бе веднага да се види резултатът от схватката, защото въздухът потъмня от праха, който се дигна изпод копитата на конете. Едва след известно време на нетърпеливите зрители се удаде да видят какво става на бранното поле. Половината рицари от двете страни бяха повалени от конете си — някои от ловките копия на противника, други от противници, които ги превишаваха по тежест и сила, поваляйки както коня, така и ездача. Някои лежаха на земята, сякаш никога нямаше да се надигнат; други вече се бяха изправила и в ръкопашен бой нападаха тия от противниците, които се намираха в същото положение. И от двете страни имаше по неколцина ранени, които се мъчеха да спрат кръвта с шарфовете си и да се измъкнат от настъпилото безредие. Несвалените от конете си рицари, чиито копия бяха почти всички строшени от силата на сблъскването, сега нападаха със сабите си, надаваха бойни викове и си нанасяха удари, сякаш от изхода на борбата зависеше и животът, и честта им.

Когато рицарите от втората редица на двете страни, които се смятаха за резерв, връхлетяха, за да подпомогнат другарите си, шумът стана още по-голям. Последователите на Брайън де Боа Жилбер викаха: „Хайде! Beau-seant! Beau-seant! 81 81 Така се наричало знаме на тамплиерите, наполовина черно, наполовина бяло? за да подскаже — така се говорело, — че те са прями и справедливи за християните, но черни и страшни за неверниците. — Б. а. За храма! За храма!“ В отговор противниците викаха: „Desdichado! Desdichado!“ Това бе девизът, изписан на щита на вожда им.

При всяко сблъскване на разярените състезатели успехът се променяше и битката се пренасяше ту към южния, ту към северния край на арената, според това кой надделяваше. Звънтежът на ударите и виковете се смесваше страхотно със свиренето на тръбите, заглушавайки стенанията на падналите, които беззащитно се търкаляха под краката на конете. Великолепните доспехи на бойците бяха вече замърсени с прах и кръв и се разбиваха под всеки удар на сабята и алебардата. Пъстрите пера, издърпани от шлемовете, се разнасяха от лекия ветрец като снежинки. Нямаше вече следа от красотата и очарованието на стройните редици, а гледката, която сега се разстилаше пред зрителите, можеше само да им вдъхне ужас или състрадание.

Но такава е силата на навика, че не само простолюдието, което по природа има слабост към страшни зрелища, но дори знатните дами, които изпълваха галериите, следяха боя с напрегнат интерес, и то без всякакво желание да отвърнат очи от една толкова страховита гледка. Вярно е, че тук-там красивите румени бузи побледняваха или пък се дочуваше сподавен писък, когато някой любим, брат или съпруг биваше повален от коня. Но, общо взето, когато пред очите им се нанасяше някой сполучлив удар, присъстващите дами поощряваха бойците не само като пляскаха с ръце и размахваха воали и кърпички, но дори с викове като: „Храбро копие! Силна сабя!“