Уолтър Скот - Айвънхоу

Към десет часа цялото поле бе препълнено с конници, мъже и жени, и с пешеходци, които се отправяха към арената. Не след дълго фанфарите оповестиха пристигането на принц Джон и свитата му, придружени от мнозина рицари — бъдещи участници в турнира, както и от други, които нямаха такова намерение.

Приблизително по същото време пристигна Седрик Саксонеца с лейди Роуина, без обаче да ги придружава Ателстън. Този висок и силен саксонски велможа бе сложил доспехи, за да заеме мястото си между бойците, и за голяма изненада на Седрик бе решил да се запише на страната на рицаря-тамплиер. Саксонеца, разбира се, съвсем рязко бе упрекнал приятеля си за неуместния му избор, но той му бе отговорил, както обикновено отговарят хората, които упорито държат на своето, без да оправдават поведението си със силни доводи.

Най-убедителната си, ако не и единствена причина да държи страната на Брайън де Боа Жилбер, Ателстън има благоразумието да не издаде. Въпреки че флегматичният му нрав му пречеше да намери начини да спечели благоволението на лейди Роуина, той далеч не бе безразличен към нейния чар и вече считаше женитбата си с нея за предрешен въпрос, след като Седрик и другите й приятели бяха дали съгласието си. Ето защо с не малко подтиснато недоволство гордият, макар и ленив господар на Кънингзбърг видя победителя от предишния ден да отдава на лейди Роуина почест, каквато той самият се считаше привилегирован да й отдаде. За да го накаже за предпочитанието, което явно щеше да попречи на собствените му планове, Ателстън, уверен в силата си (като човек, комуто ласкателите поне приписваха голямо умение във военното изкуство), бе решил не само да лиши Обезнаследения рицар от мощната си подкрепа, но, ако му се отдаде случай, да го накара да почувствува тежестта на алебардата му.

Де Брейси и други рицари от свитата на принц Джон, взимайки си бележка от неговия намек, се бяха записали на страната на предизвикателите, тъй като Джон желаеше, ако е възможно, да осигури победата на тази група. От друга страна, много рицари, англичани и нормани, местни и чужди, с голяма готовност се записаха против организаторите на турнира поради обстоятелството, че противната страна щеше да се предвожда от един толкова изтъкнат и утвърден състезател като Обезнаследения рицар.

Щом принц Джон видя, че кралицата на деня бе пристигнала на арената, той поведе коня си към нея с любезност, която добре му прилягаше, когато му хрумнеше да я прояви, свали шапка и като скочи от коня, помогна на лейди Роуина да слезе от седлото. И хората от свитата му също свалиха Шапки, като един от най-знатните слезе от коня си, за да държи нейния.

— Ето как даваме пример за верността, която дължим на кралицата на любовта и красотата; ние лично ще я отведем към трона, който днес тя трябва да заеме — каза Джон. — А вие, мили дами, бъдете в услуга на вашата кралица, ако желаете на свой ред да бъдете удостоени с подобни почести.

С тези думи принцът поведе Роуина към почетното място, което се намираше срещу неговото, докато най-красивите и знатни дами се трупаха след нея, за да застанат колкото се може по-близо до временната си господарка.

Роуина едва бе заела мястото си и гръмна музика, полузаглушена от възторжените викове на тълпата; поздравяваха я за новото й високо достойнство. Междувременно слънцето жарко и сияйно огря блестящото оръжие на рицарите от двата лагера, които се бяха струпали в противоположните краища на арената и оживено се съвещаваха по въпроса как най-добре да разположат силите си и да водят сражението.

Тогава херолдите наложиха тишина, за да се оповестят правилата на турнира. Те имаха за цел да намалят донякъде опасността от борбата, а такива предохранителни мерки бяха особено необходими, тъй като рицарите щяха да се бият с остри саби и островръхи копия.

Затова на състезателите бе забранено да промушват със сабя; допущаше се само да удрят с нея. Рицарят бе свободен да си служи с алебарда, ако иска — така бе оповестено, — но камата бе забранено оръжие. Свален от коня си рицар имаше право да поднови борбата в ръкопашен бой на самата арена с когото и да било от противниците в същото положение; но в такъв случай конници нямаха право да го нападат. Успее ли някой рицар да притисне противника си до края на арената, така че последният да се докосне до оградата с тялото или с оръжието си, съшият бе принуден да се признае за победен и загубваше правото да участвува в борбата, а оръжието и конят му се даваха на победителя. Ако някой състезател биваше повален и се окажеше в невъзможност да се изправи на крака, неговият оръженосец или пажът му имаше правото да влезе в арената и да измъкне господаря си от навалицата. Но в такъв случай рицарят се считаше за победен и загубваше оръжието и коня си. Определено бе боят да спре, щом принц Джон свали жезъла си. Това бе още една предпазна мярка, която обикновено се взимаше, за да се предотврати кръвопролитието, причинено от излишното продължаване на толкова опасни игри. Рицар, който не спазваше правилата на турнира или по друг начин нарушеше каноните на почетното рицарство, щеше да бъде разоръжен и с обърнат нагоре щит принуден да яхне оградата, изложен на общия присмех, като наказание за некавалерското му поведение. След като оповестиха тези предпазни мерки, херолдите в заключение подканиха всеки храбър рицар да изпълни дълга си и да заслужи благоволението на кралицата на красотата и любовта.