Уолтър Скот - Айвънхоу

— Confiteor! Confiteor! 204 204 Признавам си (лат.) — каза с тон на подчинение един глас близо до краля. — Повече на латински не мога да кажа, но признавам грозното си прегрешение и моля за разрешение да ми се опрости грехът преди екзекуцията!

Ричард се обърна и видя веселия монах, коленичил, да чете молитви на броеницата си, а до него на тревата тоягата му, която бе турил в действие по време на схватката. Той бе свил лицето си по начин, който според него най-добре изразяваше дълбоко разкаяние: очите му бяха обърнати нагоре, а краищата на устата — дръпнати надолу — досущ като пискюлите при отвора на кесия. Въпреки това в едрите черти на лицето му се спотайваше комичен израз, който опровергаваше престорената смиреност и правеше и страхът, и разкаянието му да изглеждат еднакво лицемерни.

— Защо си тъй оклюмал, луди свещенико? — попита го Ричард. — Боиш се, че епархийският ти епископ ще се научи колко вярно служиш на светата Богородица и на свети Дънстън ли? Хайде, хайде! Не бой се. Ричард Лъвското сърце не издава тайни, които е научил на чашка.

— Не, милостиви владетелю — отвърна отшелникът, добре известен на любопитните читатели от популярните истории за Робин Худ под името отец Тък, — не ме плаши епископският жезъл, а скиптърът. Уви! Как можа светотатственият ми юмрук да удари ухото на миропомазания от бога!

— Ха! Ха! — изсмя се Ричард. — Такава ли била работата! Право да си кажа, съвсем бях забравил за твоя плесник, макар цял ден да ми пищеше ухото от него. Но нека тия юнаци тук отсъдят, ако ти здравата ме удари, дали аз ти останах длъжен. Ако ли мислиш, че още ти дължа нещичко и държиш да получиш още един, за да си разчистим сметката…

— Съвсем не — извика отец Тък. — Ти ми върна юмрука, и то с лихвите. Пожелавам на ваше величество винаги така да си плащате дълговете!

— Ако можех да си ги изплащам с юмруци — отвърна кралят, — кредиторите ми нямаше да имат основание да се оплакват от празна хазна.

— Все пак — поде монахът с предишния смирен, лицемерен израз на лицето — не зная с какво да изкупя този светотатствен удар…

— Не говори вече за него, брате — каза кралят. — Толкова удари съм понасял от поганци и друговерци, че би било лудост да се разправям за една плесница от толкова свят човек, какъвто е монахът от Копмънхърст. Все пак, честни ми отче, струва ми се, че би било по-добре и за църквата, и за тебе самия, ако ти издействувам позволително да се разкалугериш и да дойдеш да служиш при мен в дворцовата стража като мой телохранител, както преди служеше при олтара на свети Дънстън.

— Кралю мой — рече монахът, — най-смирено ви моля за прошка. На драго сърце бихте ми простили, ако знаехте до каква степен ме е налегнала греховната леност. Свети Дънстън — дано се смили над нас! — си стои тихо и мирно в нишата си, дори и да забравя молитвите си, когато съм на лов за някой тлъст елен. Случва се понякога да ме няма в килията ми нощем, зает с туй-онуй — свети Дънстън никога не се оплаква — по-тих, по-миролюбив господар като този, направен от дърво, не съм срещал. Но ако бъда от личната стража на моя владетел, краля — разбира се, това е голяма чест, — и все пак, само да мръдна за малко някъде, да утеша някоя бедна вдовица или да убия някоя сърна, веднага ще рекат: „Къде го това куче свещеника?“, или „Някой да е видял проклетия Тък?“, или „Разкалугереният мошеник убива повече дивеч, отколкото половината от хората тъдява“ — ще каже някой пазач. „И подгонва всяка боязлива сърна в околността!“ — ще рече друг. С две думи, добри ми господарю, моля те да ме оставиш такъв, какъвто ме намери. Ако ли желаеш по някакъв начин да проявиш щедростта си към мен, моля да ме считаш за бедния монах от килията на свети Дънстън в Копмънхърст, който с благодарност би приел някое малко дарение.

— Разбирам те — отвърна кралят, — и светият монах ще получи като дар от мен право на лов в горите ми в Уарнклиф. Но помни добре, предоставям ти само три елена на сезон. Пък ако това не ти послужи за оправдание да убиеш тридесет, да не съм рицар-християнин, нито пък истински крал.

— Мога да те уверя ваша светлост — заяви монахът, — че с благословията на свети Дънстън ще намеря начин да увелича извънредно щедрият ти дар.

— Ни най-малко не се съмнявам, — добри ми брате — пошегува се кралят, — и понеже дивечът е все пак суха храна, ще заповядам на управителя на избата си да ти доставя по едно буре бяло испанско вино, една бъчонка малвоазенско вино и три големи бъчви бира годишно. Ако това не е достатъчно да уталожи жаждата ти, ще трябва да дойдеш в двореца и да се запознаеш с иконома ми.