Уолтър Скот - Айвънхоу

— Благодаря ти, верни ми оръжейнико — каза рицарят. — Уомба, хайде да се справим с тях.

И той насочи коня си право в храста. Посрещнаха го шест-седем въоръжени мъже, които се втурнаха към него с копията си. Три копия се удариха о него и се раздробиха на парченца, сякаш, бяха хвърлени срещу стоманена кула. Очите на Черния рицар стреляха огън дори през отвора на шлема. С неизразимо достойнство той се изправи на шпорите си и викна:

— Какво значи това, господа?

В отговор мъжете извадиха мечовете си и го нападнаха от всички страни с викове: „Смърт на тиранина!“

— Хайде! Свети Едуард! Хайде! Свети Георги! — викна Черния рицар, като при всяко име поваляше някого. — Вие да не сте предатели?

Враговете му, колкото и отчаяно да се биеха, се отдръпнаха от ръката, всеки удар на която бе смъртоносен. Изглежда, че ужасът, който всяваше сам без чужда помощ, вече щеше да му помогне да спечели сражението при толкова неблагоприятни обстоятелства. Точно тогава обаче един рицар в сини доспехи, който до този момент стоеше зад останалите нападатели, пришпори коня си и се прицели с копието си не в ездача, а в коня му и смъртно рани благородното животно.

— Това бе престъпен удар! — възкликна Черния рицар, когато конят се строполи на земята, повличайки със себе си и ездача.

В този момент Уомба наду рога. Всичко се бе разиграло толкова бързо, че не му остана време да го използува по-рано. При този неочакван звук убийците отново се отдръпнаха и Уомба, макар зле въоръжен, без всякакво колебание се втурна да помогне на Черния рицар да се вдигне.

— Срам и позор за вас, неверни подлеци! — извика рибарят в синята броня, който очевидно бе водач на нападателите. — Да побегнете от звука на един нищо и никакъв рог, и то когато го надува шут!

Окуражени от думите му, те отново нападнаха Черния рицар, който видя, че най-добре може да се пази, когато опре гърба си на един дъб и оттам се защищава с меча си. Подлият рицар междувременно бе взел друго копие с намерение да издебне страшния си противник, сега хванат натясно от многобройните си нападатели, и вече препускаше към него в галоп, надявайки се да го прикове към дървото, когато Уомба отново сбърка сметките му. Бойците, заети в момента с един много по-важен неприятел, едва обръщаха внимание на не особено силния, но затова пък извънредно пъргав шут. Уомба се въртеше край биещите се мъже, без да се намесва в борбата, и твърде резултатно спря съдбоносния галоп на Синия рицар, като осакати коня му с един удар на меча си. И ездачът, и конят се строполиха на земята. Въпреки това положението на рицаря на букаите все още беше много опасно, тъй като взе да се уморява от усилията, които трябваше да прави, за да се защищава срещу толкова нападатели почти едновременно. В този момент сива стрела от гъше перо внезапно прониза и повали на земята най-страшния от нападателите и цяла група селяни се втурнаха на поляната, начело с Локсли и веселия монах. Всички взеха най-активно участие в схватката и скоро се справиха с главорезите, които до един лежаха наоколо убити или смъртно ранени. Черния рицар благодари на спасителите си със сериозен, достоен тон, който не бяха забелязали преди, защото досега той се бе държал по-скоро като груб и смел войник, отколкото като високопоставена личност.

— От голямо значение е за мен — подзе той, — дори преди да изкажа докрай своята благодарност на приятелите си, които с такава готовност ми се притекоха на помощ, да разбера, ако може, кои бяха тези мои непредизвикани врагове. Уомба, подигни шлема на онзи там Син рицар, който, изглежда, предвождаше тези подлеци.

Шутът веднага отиде при водача на убийците, който, натъртен от падането и притиснат под раненото животно, лежеше на земята, без да може нито да побегне, нито да се съпротивлява.

— Хайде, храбрецо — обърна се към него Уомба, — налага се — да бъда твой оръжейник, както и твой коняр. Аз те свалих от коня, сега ще сваля шлема ти.

С тези думи той не особено внимателно махна шлема на Синия рицар. Когато шлемът се изтърколи в тревата, рицарят на букаите видя посивели коси и едно лице, което не очакваше да види при такива обстоятелства.

— Уолдемар Фицърс! — удиви се той. — Какво е могло да накара човек с твоя ранг и с привидните ти качества да се заловиш с такова долно начинание?

— Ричард — продума плененият рицар, поглеждайки към него, — зле си опознал хората, ако не знаеш докъде амбицията и чувството за отмъщение може да доведе всяко чедо Адамово.