Уолтър Скот - Айвънхоу

Тази обител на тамплиерите се намираше сред хубави ливади и пасища, които бившият набожен прецептор бе дарил на ордена. Беше здрава и добре укрепена сграда — нещо, което тези рицари никога не пренебрегваха — което бе особено необходимо през смутните времена в Англия. Двама души, облечени в черно и въоръжени с алебарди, пазеха подвижния мост, а други в същите мрачни ливреи сновяха напред-назад по стените с бавен погребален ход и приличаха много повече на привидения, отколкото на войници. Низшите чинове на ордена носеха черно облекло, откакто се разбра, че в планините на Палестина са се събрали много лъжливи братя с бели одежди като на рицарите и оръженосците, които наричали себе си тамплиери, но с поведението си позорели ордена. От време на време някой рицар прекосяваше двора в дългата си бяла мантия, с наведена на гърдите глава и скръстени ръце. Ако случайно се срещнеха, те си разменяха бавен, тържествен и безмълвен поздрав. Защото такъв бе редът на ордена им, основавайки се на светите писания — „В многословие не ще избегнеш греха“ и „Езикът е властен над живота и смъртта“. Накратко казано, строгата, аскетична дисциплина на ордена, която от толкова време бе заменена със снизходително отношение към разточителството и разврата, сякаш внезапно бе възстановена под зоркото око на Лукъс Боманоар.

Исак се спря пред портата, за да помисли как да си осигури най-добър прием. Той много добре съзнаваше, че възраждащият се фанатизъм на ордена нямаше да бъде по-малко опасен за нещастното му племе, отколкото развратът им; че в единия случай предмет на омраза и преследване щеше да бъде неговата религия, а в другия — богатството му би го изложило на безпощадно подтисничество.

Междувременно Лукъс Боманоар се разхождаше в една градинка на прецепторията, разположена в пределите на външните укрепления, и водеше сериозен и поверителен разговор с един брат от ордена си, който бе дошъл с него от Палестина.

Великият магистър бе човек в напреднала възраст, както свидетелстваха дългата му посивяла, брада и рунтавите му посивели вежди, надвиснали над очи, чийто плам годините не бяха успели да угасят. Някога страшен воин, слабите му, строги черти още бяха запазили свиреп войнствен израз; аскет и фанатик, той носеше отпечатъка на дългото изнурително въздържание и духовната гордост на самодоволния. В строгите черти на лицето му се примесваше нещо поразително и благородно, което навярно се дължеше на важната роля, която високият му пост му налагаше да играе сред монаси и принцове, и на върховната власт, която упражняваше над храбрите рицари от благородно потекло, обединени под законите на ордена. Той беше Висок на ръст и въпреки възрастта си и дългите години на труд ходеше изправен и с величествена походка. Бялата му мантия от плат, наречен по онова време бърел и ушита точно по мярка с характерния за ордена осмоъгълен кръст от червен плат на лявото рамо, падаше в строги и правилни дипли, според предписанията на самия св. Бернард. Никаква катерича кожа, нито хермелин украсяваха дрехата му. Но от уважение към възрастта му, а това бе разрешено от устава на ордена, дрехата на Великия магистър бе подплатена и украсена с мека агнешка кожа, обърната навън. Това бе най-голямото отклонение от правилника, което Великият магистър можеше да си позволи, защото по онова време кожите се смятаха за най-голям лукс в облеклото. В ръката си държеше особен абак или жезъл, символ на поста му, който обикновено се дава на тамплиерите, с широка закръглена горна част, на която бе издълбан кръстът на ордена в средата на кръг или орл, както го наричаха херолдите. Неговият другар, който придружаваше тази важна особа, носеше почти същото облекло, но крайната му почтителност към неговия началник показваше, че помежду им не съществува никакво друго равенство. Прецепторът, защото такъв бе неговият ранг, не ходеше редом с Великия магистър, а на малко разстояние зад него, достатъчно, за да може последният да му говори, без да обръща глава.

— Конрад — говореше Великият магистър, — скъпи мой другарю в битки и трудности, само на твоето вярно сърце мога да доверя скърбите си. Само на теб мога да кажа колко често, откакто дойдох в това кралство, съм пожелавал да изчезна и да се преселя при праведните. Как не видях едно нещо в Англия, което да радва окото ми, освен гробниците на нашите братя под тежкия покрив на църквата на тамплиерите в онази горда столица. „О, храбри Робърт де Poe!“ — възкликнах тайно, когато гледах статуите на добрите воини на кръста върху гробниците им. „О, достойни Уилиъм де Марешал! Отворете мраморните си килии и приемете при вашия покой един изнурен брат, който би предпочел да се бори със сто хиляди езичници, отколкото да бъде свидетел на упадъка на светия ни орден!“