Уолтър Скот - Айвънхоу

— Добре е да намина в жилището му — каза де Брейси — и да му изясня изричното желание на ваше височество. Защото, както и аз не можах да го чуя, не е изключено и той да не е чул добре.

— Не, не — каза принц Джон нетърпеливо, — положителен съм, че ме чу. Освен това за тебе имам друга задача. Морис, ела тук, дай да се облегна на рамото ти.

Те пресякоха веднъж залата, хванати интимно един за друг, и принц Джон с най-поверителен и приятелски тон го заговори:

— Какво ти е мнението за Уолдемар Фицърс, драги де Брейси? Той се надява да бъде мой пръв министър. Но аз непременно ще се позамисля, преди да дам един толкова висок пост на човек, който явно показа колко малко зачита нашата кръв, като с такава готовност пое задача, насочена против Ричард. Уверен съм, ти си мислиш, че гледам с по-лошо око на тебе, след като така смело отказа да свършиш тази неприятна работа. Но не е така, Морис! Аз по-скоро те уважавам за благородната ти вярност. Има неща, които се налага да се правят, а ние нито обичаме, нито уважаваме хората, които ги извършват. И има случаи, когато отказват да ни служат и тези откази по-скоро издигат в нашите очи онези, които са отказали да изпълнят искането ни. Арестуването на нещастния ми брат не дава толкова основания да се получи високият пост на пръв министър, както рицарският и доблестен отказ на теб ти осигурява жезъла на върховен маршал. Помни това, де Брейси, и върви да изпълниш задълженията си.

— Какъв непостоянен тиранин! — промърмори де Брейси, като остави принца. — Тежко на тези, които ти вярват. Твой пръв министър, как не! Лесна ще е работата на онзи, комуто е поверена грижата за твоята съвест. Но върховен маршал на Англия! Виж — каза той, като изпъна ръката си, сякаш за да хване жезъла, и тръгвайки с по-важна походка в преддверието, — виж, това е награда, за която си струва човек да се бори!

Де Брейси едва-що бе напуснал стаята и принц Джон повика един слуга.

— Заповядай на Хю Бардън, началника на съгледвачите, да дойде тук, щом свърши разговора си с Уолдемар Фицърс.

Не след дълго началникът на съгледвачите пристигна, а до идването му Джон крачеше неспокойно из стаята.

— Бардън — каза той, — какво ни поиска Уолдемар?

— Двама смелчаги, добре запознати с тези диви места на Севера и вещи в разпознаването на човешки и конски следи.

— Намери ли му ги?

— Ако не му ги бях намерил, ваше височество, да ми нямате вече доверие — отговори началникът на съгледвачите. — Единият е от Хексъмшир. Той умее да проследява крадци от Тандейл и Тевиотдейл, както хрътка следва стъпките на ранен елен. Другият е от Йоркшир и често-често е опъвал лък в приятната Шеруудска гора. Той знае всяка ливадка и долчинка, всяка гора и всеки храсталак оттук до Ричмънд.

— Добре — каза принцът. — Уолдемар тръгва ли с тях?

— Още сега — каза Бардън.

— Кой ще ги придружава? — попита Джон небрежно.

— Брод Торзби ще върви с него и Ведеръл, наречен заради жестокостта си Стийвън Стоманеното сърце, и трима бойци северняци, които били по-рано в бандата на Ралф Мидълтън. Наричат ги Копията на Спайингхоу.

— Добре — рече принц Джон, после добави след кратко мълчание: — Бардън, от значение е за мен да следиш много зорко Морис де Брейси, обаче без той да разбере. От време на време ми докладвай къде ходи, с кого разговаря и какви му са намеренията. Изпълни тази задача добре, защото иначе ще те държа отговорен.

Хю Бардън се поклони и се оттегли.

— Ако Морис ме предаде — каза си принц Джон, — ако ме предаде, както, струва ми се, се гласи, ще плати с главата си, та ако ще Ричард да блъска по портите на Йорк.

Разказът ни сега се връща при Исак от Йорк. Възседнал муле, подарено му от разбойника, и придружен от двама високи селяни, които бяха негови водачи и същевременно пазачи, евреинът бе потеглил за прецепторията в Темпълстоу, за да се опита да освободи дъщеря си. Прецепторията бе само на един ден път от разрушения замък Торкилстън и той се надяваше да стигне там преди мръкване. След като освободи водачите си на края на гората и ги възнагради с по един сребърник, той продължи нататък със скорост, каквато му позволяваше голямата му умора. Но силите му го изоставиха още когато бе на четири мили от прецепторията. Остри болки пронизаха гърба и крайниците му, а след като телесните мъки засилиха големите му душевни страдания, той се видя в невъзможност да продължи по-далеч от едно малко пазарно градче, където живееше един равин, изтъкнат медик и добър негов познат. Натан бен Израел прие изстрадалия си сънародник с предписаната по закона им любезност, която евреите винаги проявяваха един към друг. Той настоя Исак да си почине и му даде най-добрите за онова време лекарства срещу треската, която след толкова ужаси, умора, терзания и скръб бе повалила нещастния старик.