Уолтър Скот - Айвънхоу

Все пак, движени от отчаянието и поддържани от примера на неустрашимия си вожд, войниците се бореха с най-голяма храброст и тъй като бяха добре въоръжени, няколкократно смогнаха да отблъснат далеч по-многочисления си противник. Ребека, поставена на кон пред един от сарацинските роби на тамплиера, се намираше в средата на малката група и Боа Жилбер, въпреки бъркотията на кървавата схватка, полагаше всички грижи за безопасността й. Той постоянно заставаше пред нея и я пазеше с триъгълния си обкован със стомана щит, без да се грижи за себе си. После, отделяйки се от нея, надаваше бойния си вик, втурваше се напред, поваляше на земята първия нападател и моментално се връщаше пак да хване юздата на коня й.

Ателстън, който, както е известно на читателя, беше ленив, но не бе страхлив, видя женската фигура, която тамплиерът тъй ревностно пазеше, и ни за момент не се усъмни, че това е Роуина и че тамплиерът се кани да я отвлече въпреки съпротивата й.

— Кълна се в душата на свети Едуард! — рече той. — Аз ще я избавя от този горделив рицар и той ще загине от моята ръка!

— Мисли какво правиш! — извика му Уомба. — Който много бърза, хваща жаба вместо риба. Кълна се в пръчицата си, онази там не е лейди Роуина. Виж черните й коси! Ех, щом не различаваш черно от бяло, ти може да си водач, ама аз няма да тръгна подире ти — няма да си троша костите, без да има за кого! Пък и ти си без броня! Помни, че копринена шапка не пази от стоманено острие. Е, добре тогава, щом управителят иска вода, нека се дави! Deus vobiscum 150 150 Бог с вас (лат.) , доблестни Ателстън — заключи той и пусна дрехата на саксонеца, за която досега го дърпаше.

За голямата сила на Ателстън бе нужен само един момент, за да грабне един боздуган от земята, където той лежеше изпуснат от ръката на умиращ воин, и да се спусне сред хората на тамплиера, удряйки ту наляво, ту надясно, като поваляше по един войник с всеки удар. Скоро се намери на два метра от Боа Жилбер, комуто викна силно и гневно:

— Обърни се, неверни тамплиере! Пусни тази, която си недостоен дори да докоснеш! Обърни се, бандит, убиец и лицемерен разбойник!

— Куче такова! — скръцна със зъби тамплиерът. — Ще те науча аз тебе да богохулстваш срещу светия орден на сионовия храм — и с тези думи той обърна коня си наполовина към саксонеца и като се издигна на стремената, за да се възползува напълно от височината на животното, нанесе страхотен удар върху главата на Ателстън.

Право каза Уомба, че копринена шапка не пази от стоманено острие. Тъй остро бе оръжието на тамплиера, че разцепи на две като върбова клонка жилавата усукана дръжка на боздугана, който злочестият саксонец вдигна, за да парира удара, и като се стовари на главата му, повали го на земята.

— Ha! Beau-seant — извика Боа Жилбер. — Така се пада на тези, които ще хулят рицарите тамплиери! — И като се възползува от смайването, причинено от падането на Ателстън, той викна силно: — Който иска да се спаси, нека ме последва!

После се втурна по подвижния мост, разпръсквайки стрелците, които се мъчеха да му пресекат пътя. Последваха го сарацините и петима-шестима войници, които бяха успели! да се качат на конете си. Многобройните стрели, насочени; по тамплиера и хората му, правеха тяхното отстъпление твърде опасно, но това не му попречи да стигне, препускайки, до външното укрепление, което предполагаше, че е превзето от де Брейси според първоначалния им план.

— Де Брейси! Де Брейси! — извика той. — Тук ли си?.

— Тук съм — обади се де Брейси, — но съм пленен.

— Не мога ли да те спася? — викна Боа Жилбер.

— Не — отвърна де Брейси. — Аз се предадох безусловно и ще остана верен на думата си. Спасявай се, наоколо има ястреби, бягай отвъд морето. Повече не смея да ти кажа.

— Добре, щом искаш да останеш тук — съгласи се тамплиерът. — Но помни, че сторих туй, що бях обещал. Където и да са ястребите, чини ми се, че стените на прецепторията в Темпълстоу ще ме прикрият достатъчно добре и аз отивам там като чапла в скривалището си.

Като каза това, той препусна с хората си.

Останалите защитници на замъка, които не бяха успели да яхнат конете, продължиха да се борят отчаяно след бягството на тамплиера, но по-скоро, защото не очакваха милост, отколкото с надежда за спасение. Пожарът бързо се бе разпространил във всички части на замъка, когато Улрика — която го бе запалила, приличаща на древна фурия, се показа на една кула. Тя крещеше някаква бойна песен, която напомняше напевите на древните скалди по бойните полета на езичниците сакси. Дългата й бяла разрошена коса се развяваше, упойваща наслада от задоволената жажда за мъст искреше в очите й заедно с пламъка на изстъплението. Тя размахваше хурката си, сякаш бе една от трите съдбовни сестри 151 151 Парки — в античната митология Парките са три сестри, които решават съдбата на всички хора, като предат на хурките си нишката на живота им и я скъсват, когато пожелаят. — Б. пр. , които предат и късат нишката на живота. Преданието е запазило няколко строфи от дивашкия химн, който тя редеше сред пламъците и клането.