Уолтър Скот - Айвънхоу

— В името на бога тогава — каза рицарят — разтворете широко вратата и пуснете плаващия мост.

Портата, която водеше от вътрешната страна на външното укрепление към рова и срещу която имаше врата към главната стена на крепостта, изведнъж се отвори. Тласнаха напред временния мост, който бързо се хлъзна във водата и се простря между замъка и външното укрепление. Така той представляваше хлъзгава и опасна пътека, по която двама души един до друг можеха да преминат рова. Съзнавайки колко е важно да изненада врага, Черния рицар, последван от Седрик, веднага се хвърли на моста и стигна на отвъдната страна. Тук той започна да нанася гръмотевични удари със секирата си по портата на замъка. Развалините от предишния мост, който тамплиерът бе разрушил при отстъплението си от външното укрепление, оставяйки едната му част все още да виси на горната част на портата, донякъде го запазваше от изстрелите и камъните, хвърлени от защитниците. Но тези, които последваха рицаря, нямаха тази защита. Двама от тях веднага бяха улучени от стрели, двама паднаха в рова, а останалите се оттеглиха във външното укрепление.

Сега положението на Черния рицар и на Седрик беше наистина опасно и щеше да бъде още по-опасно, ако не бяха верните стрелци във външното укрепление, които непрестанно обсипваха със стрели бойниците и отвличаха вниманието на бойците, които ги пазеха, като по този начин бранеха водачите си от дъжда изстрели, които иначе сигурно щяха да ги повалят. Но все Пак положението им ставаше всеки миг по-опасно.

— Засрамете се — викаше де Брейси на войниците около себе си. — Наричате се стрелци, а позволявате на тези две кучета да се задържат под стените на крепостта! Хвърлете покривните камъни на бойниците, ако няма друго! Донесете секира и лостове и съборете онзи грамаден корниз — той посочи един тежък дялан камък, надвиснал над стобора.

В този момент обсадителите видяха червеното знаме на ъгъла на кулата, която Улрика бе описала на Седрик. Смелият селянин Локсли пръв го забеляза, когато бързаше към външното укрепление, за да види как върви нападението.

— Свети Георги! — извика той. — Добрият свети Георги помага на Англия! Напред, смели селяни! Защо оставяте доблестния рицар и благородния Седрик сами да щурмуват прохода? Върви, луди калугерю, покажи, че можеш да се биеш за броеницата си! Напред, смели воини! Замъкът е наш, вътре имаме приятели! Виждате ли оня червен байрак? Това е уреченият сигнал! Торкилстън е наш! Помислете за славата! За плячката! Едно усилие и крепостта е наша!

С тези думи той опъна мощния си лък и изпрати една стрела право в гърдите на един войник, който по указания на де Брейси се мъчеше да откърти парче от бойниците й и да го запрати върху главите на Седрик и Черния рицар. Друг войник грабна от ръцете на умиращия железния лост, с който той повдигаше камъка, и бе вече успял да разхлаби корниза, когато една стрела се заби през пречките на шлема му и той падна мъртъв от стената в рова. Бойците се стреснаха, защото изглеждаше, че никаква броня не може да устои на ударите на този необикновен стрелец.

— Нима ще отстъпите, подлеци? — извика де Брейси. — Nount jove Saint Dennis! 149 149 Бойният зов на де Брейси . — Б. пр. Дайте ми лоста!

И като го грабна, той пак се зае с разхлабения корниз, който беше толкова тежък, че ако паднеше, щеше не само да срути остатъка от подвижния мост, който пазеше двамата нападатели, но и да потопи грубия им сал. Всички съзряха опасността и дори най-храбрите, даже смелият монах, не смееха да стъпят на сала. Три пъти Локсли стреля по де Брейси и трите пъти стрелата му се отплесна от здравата броня на рицаря.

— Да бъде проклета испанската ти ризница! — викна Локсли. — Ако я бе правил английски ковач, тези стрели щяха да минат през нея като през коприна.

После завика:

— Другари! Приятели! Благородни Седрик! Дръпнете се назад! Стената пада!

Никой не чу предупредителния му вик, защото трясъкът от ударите на Черния рицар по портата можеше да заглуши дори двайсет бойни тръби. Наистина верният Гърт се втурна към подвижния мост, за да предупреди Седрик за очакващата го съдба или да я сподели с него. Но щеше да бъде твърде късно — корнизът се поклащаше и де Брейси, който все още натискаше лоста, скоро щеше да го срути, ако близо до него не бе прозвучал гласът на тамплиера.

— Всичко е загубено, де Брейси — замъкът гори.

— Ти си луд! — извика рицарят.

— Цялата западна страна е в ярки пламъци. Напразно се мъчех досега да ги угася.