Уолтър Скот - Айвънхоу

— Благодаря ти за твоята помощ и умение, мила Ребека — каза той.

„Той ме нарича «мила Ребека» — каза си момичето, — но със студен и безразличен тон, който съвсем не подхожда на тази дума. Бойният му кон, ловната му хрътка са му помили от една презряна еврейка!“

— Душата ми, добра девойко — продължи Айвънхоу, — повече се терзае от грижи, отколкото тялото ми от болки. От разговора на досегашните ми пазачи разбрах, че съм пленник, и ако мога да съдя по гръмкия дрезгав глас, който току-що ги изпрати да изпълнят някакво бойно задължение, аз се намирам в замъка на Фрон де Бьоф. Ако е така, как ще свърши всичко туй и как мога да закрилям Роуина и баща си?

„Той не споменава нищо за евреина и еврейката — каза си Ребека. — Какво общо имаме ние с него и колко справедливо ме наказва небето, че си позволих да мисля за него?“

След това кратко самообвинение тя побърза да съобщи на Айвънхоу всичко, което знаеше. А то бе съвсем малко, а именно, че тамплиерът Боа Жилбер и барон Фрон де Бьоф, командват в замъка и че той е обсаден отвън, но от кого, тя не знае. Тя прибави, че в замъка има един християнски свещеник, който може би е по-добре осведомен.

— Християнски свещеник ли? — зарадва се Айвънхоу. — Доведи го тук, Ребека, ако можеш — кажи му, че един болен се нуждае от духовна утеха — кажи, каквото щеш, само го доведи. Аз трябва да се опитам да сторя нещо, но какво да реша, докато не зная положението навън?

Подчинявайки се на желанието на Айвънхоу, Ребека направи опит да доведе Седрик в стаята на ранения, но, както видяхме, не успя поради намесата на Ърфрид, която също дебнеше да пресрещне мнимия монах. Ребека се прибра в стаята си, за да каже на Айвънхоу какво се бе случило.

Те нямаха дълго време възможност да съжаляват за неуспеха на този опит, да получат сведения или пък да мислят по какъв друг начин да си ги набавят, защото шумът от приготовленията за отбрана на замъка, който от известно време бе доста значителен, сега се увеличи десетократно и се превърна във викове и суетене. Тежките, но бързи стъпки на войниците минаваха по бойниците или отекваха из тесните криволичещи коридори и стълби, които водеха към различните тераси и отбранителни пунктове. Чуваха се гласовете на рицарите, които насърчаваха хората си или насочваха отбранителните оръдия. Често заповедите им се заглушаваха от трясъка на оръжия и от гръмките викове на войниците. Колкото и страшна да беше тази глъч, още по-страшна поради мисълта за ужасните събития, които подготвяше, все пак в нея имаше нещо възвишено, което чувствителната душа на Ребека долови дори в този ужасен момент. Очите и светнаха, макар че всичката кръв изчезна от страните й. В гласа й имаше не само страх, но и трепетно усещане за нещо възвишено, когато тя повтаряше шепнешком полу на себе си, полу на другаря си, думите на светото писание: „Трепти лъкът — блестят стрела и щит — и шум и викове на командири!“

Айвънхоу пък беше като бойния кон в този прекрасен текст, горящ от нетърпение, породено от бездействието, и от страстно желание да участвува в схватката, която щеше да последва тази глъч.

— Да можех поне да се довлека до онзи прозорец — каза той, — за да видя как ще се развие тази смела игра! Да можех поне да изстрелям една стрела или да нанеса един удар с алебарда, за да помогна и аз за нашето избавление! Уви! Уви! Аз нямам ни сила, ни оръжие!

— Не се тревожи, благородни рицарю — отвърна Ребека. — Шумът внезапно стихна — може би няма да се сражават.

— Ти не разбираш от тези неща — каза Уилфред нетърпеливо. — Тази мъртва тишина само показва, че бойците са; на постовете си по стените и очакват незабавно нападение. Това, което чухме досега, беше само предвестник на бурята — скоро тя ще избухне с цялата си сила. Да можех само да стигна до онзи прозорец!

— Само ще си навредиш, ако се опиташ да сториш това, благородни рицарю — отвърна болногледачката му. Като, видя крайната му тревога, тя прибави: — Аз самата ще застана до решетката и ще ти описвам всичко, което става навън.

— Не, не бива, няма да допусна това — извика Айвънхоу. — Всяка решетка, всеки отвор ще бъде прицел за стрелците. Някоя случайна стрела…

— Ще бъде добре дошла! — промълви Ребека, докато се изкачваше с твърди стъпки по няколкото стъпала, които водеха към въпросния прозорец.

— Ребека, скъпа Ребека! — извика Айвънхоу. — Това не е забавление за девойки. Не се излагай на опасност от рани 5 и смърт и не ме карай вечно да съжалявам, че съм станал причина за това. Поне прикрий се с оня стар щит и се показвай колкото може по-малко на прозореца.