Уолтър Скот - Роб Рой

Аз се поклоних мълчаливо, доволен, че изпълнението на присъдата се отлага, и уверен, че междувременно ще мога да намеря начин да склоня баща си да промени решението си.

Определеният период от време течеше бавно, без да се случи нещо особено. Излизах, когато си искам, връщах се в къщи и изобщо разполагах напълно с времето си, без баща ми да ми задава каквито и да било въпроси или да ми прави забележки. Всъщност аз го виждах само на масата, но тогава той грижливо избягваше всеки спор; а можете да бъдете сигурни, че и аз не бързах да поставя въпроса на разискване. Нашият разговор се въртеше около новините на деня или около такива общи теми, за каквито съвсем чужди един на друг хора разговарят помежду си. От думите ни никой не — би могъл да отгатне, че един толкова важен неразрешен спор съществува между нас. Това положение обаче често ме гнетеше като кошмар. Възможно ли е той да изпълни думата си и да обезнаследи единствения си син в полза на някакъв племенник, за когото може би дори не знаеше, че съществува? Ако бях погледнал на работата разумно, щях да разбера, че поведението „на моя дядо при подобни обстоятелства не ми предвещаваше нищо добро. Но аз си бях съставил погрешна представа за характера на баща си, съдейки по обичта му към мене, когато живеехме заедно, преди да замина за Франция. Аз не знаех, че има хора, които глезят децата си, когато са малки, защото това ги забавлява, и че същите тези хора могат да бъдат твърде строги, когато същите деца измамят надеждите им по-късно. Успях да убедя себе си, че най-много го, което ме заплашва, е едно временно загубване на неговата обич. Може би, мислех си аз, той ще ме прати на село за няколко седмици и тази мисъл по-скоро ме радваше, тъй като тогава бих имал възможността да довърша моя Orlando Furioso“ 17 17 Неистовият Орландо — поема за Ролан от италианския поет Лудовико Аристо (1474–1533), напечатана през 1532 г. — Б. пр. , който превеждах на английски в стихове. Тази вяра така напълно завладя ума ми, че отново се залових за моите чернови. Един ден, когато задълбочено търсех често повтарящите се рими на Спенсъровите строфи 18 18 Строфи, построени на основата на деветостишия. Наричат се така по името на английския поет Спенсър (XVIII. в.). — Б. пр. , чух, че някой почука тихо и предпазливо на вратата на стаята ми. „Влез“ — извиках аз и господин Оуън влезе. Навиците на този достоен човек бяха толкова неизменни, че по всяка вероятност той за пръв път се качваше на втория етаж на нашата къща, колкото и добре да познаваше първия етаж. Аз още се чудя как откри моята врата.

— Господин Франсис — каза той, като прекъсна думите ми, с които изразих изненадата и удоволствието си от посещението му, — не зная дали постъпвам добре, като идвам да ви кажа нещо (защото не е добре да се разправя навън какво става в кантората) — нали се казва, че човек не бива да спомене дори и пред стълба в склада колко приходи вписва в търговската книга, — но младият Туайнол отсъствува от фирмата повече от две седмици и се завърна едва преди два дни.

— Добре, драги господине, та какво от това?

— Почакайте, господин Франсис. Баща ви му възложи да уреди една частна работа. Убеден съм, че той не е ходил до Фалмът по сделката с Пилчърд, а пък онази работа в Екзетър с „Блакуел и сие“ е уредена. Сигурен съм, че собствениците на мините в Корнуол, Треваниън и Трегилиъм няма да платят повече, отколкото са платили досега. А всички други търговски сделки не може да не са минали през книгите ми. Накратко казано, дълбоко съм убеден, че Туайнол е бил някъде на север.

— Наистина ли така предполагате? — попитах аз, доста смутен.

— Откакто се е завърнал, сър, не говори за нищо освен за новите си ботуши, шпорите си от град Рипън и един бой с петли в Йорк. Това е вярно като таблиците за умножение. За бога, мое мило дете, вразумете се и се решете да угодите на баща си, като станете едновременно истински мъж и търговец.

В този момент бях съвсем склонен да се подчиня и да ощастливя Оуън, като го помоля да каже на баща ми, че оставам изцяло на негово разположение. Но гордостта ми попречи, онази гордост, която е източник и на добро, и на зло в живота ни. Готовността ми да се съглася заседна в гърлото ми; и докато се мъчех да преглътна своята гордост, чух гласа на баща си, който викаше Оуън. Той излезе набързо от стаята и аз пропуснах един изгоден случай.

Баща ми беше методичен човек във всичко, което вършеше. По същото време на деня, в същата стая и със същия тон и маниер, с който се бе обърнал към мене преди един месец, той повтори предложението си да стана негов съдружник и да поема един отдел в кантората, като поиска да чуе окончателното ми решение. Тогава ми се стори, че в това има нещо жестоко; и досега смятам, че той не постъпи разумно спрямо мене. С малко отстъпчивост той навярно щеше да постигне целта си. Но при това положение аз държах на своето и доколкото можех почтително, отхвърлих предложението му. Може би — та кой от нас може напълно да прецени чувствата си! — ми се е видяло недостойно за един мъж да отстъпи изведнъж и може би очаквах да продължава да ме увещава, та да имам поне предлог да променя решението си. И да беше така, останах разочарован; защото баща ми най-спокойно се обърна към Оуън и му каза следното: