Уолтър Скот - Роб Рой

Баща ми впери за миг острите си очи в мен, но веднага погледна настрана. Тъй като той не каза нищо, аз се почувствувах задължен да продължа, макар и малко колебливо; той ме прекъсваше от време на време с кратки забележки.

— Не бих могъл да уважавам никоя професия повече от търговската, дори и вие, сър, да не бяхте търговец…

— Нима!

— Тя свързва един народ с друг, задоволява нуждите на хората и допринася за общото благоденствие. За всички народи от цивилизования свят тя има онова значение, което всекидневното общуване на хората има за обществото, или това, което въздухът и храната имат за тялото на човека.

— Е, и?

— И въпреки това, сър, аз се чувствувам принуден да поддържам отказа си, тъй като нямам качествата, необходими за тази професия.

— Аз ще се погрижа да придобиеш необходимите качества. Ти вече не си гост и ученик на Дюбур.

— Но аз не твърдя, че съм бил лошо обучаван, а че съм неспособен да извлека полза от обучението.

— Глупости. Води ли си дневник, както ти бях поръчал?

— Да, сър.

— Бъди така добър да го донесеш.

Дневникът, за който ставаше дума, беше тетрадка, където вписвах по препоръка на баща си разни сведения, събрани, докато се учех в Бордо. Предвиждайки, че той ще поиска да прегледа този бележник, аз се бях погрижил да запиша в него сведения, от които би останал доволен; но доста често перото ми бе писало без участието на главата ми. Освен това, тъй като тази тетрадка ми беше най-често под ръка, често бях драскал в нея неща, които имаха много малко общо с търговията. Подадох му я, като се надявах от душа, че той няма да попадне на нещо, което да усили недоволството му от мен. Лицето, на Оуън, на което се изписа смущение, когато баща ми ми зададе въпроса, се проясни при моята готовност да покажа дневника; а когато го донесох от стаята си и го сложих пред баща си, на лицето му цъфна обнадеждена усмивка. Това беше всъщност цял том с кожена подвързия и месингови закопчалки, по-широк, отколкото дълъг и приличаше на търговска книга. Цялата работа изглеждаше сериозна и това окуражи моя доброжелател. Той дори се усмихна от удоволствие, когато баща ми започна да чете някои от бележките и от време на време измърморваше някои критични забележки:

— „Ракии — в бурета, бъчонки и бъчви (darils, barricants и tonneaux). В Нант — 29, velles в бъчонки, в Коняк и Рошел — 27. В Бордо — 32…“ „Много добре, Франк!“ „Мита на тон и такси за магазия виж таблиците на Саксби“. Това не е добре. Трябваше да препишеш целия пасаж. Така се запаметява по-хубаво „Статистики за износ и внос. — Връщане на вносни мита при реекспорт на зърнени храни. — Митнически свидетелства. — Платна: изингамски и гантски. — Сушена треска: титлинг, кроплинг, лъбфиш.“ Трябваше да отбележиш, че те понякога минават всички като титлинги. Колко инча средно е един титлинг?

Виждайки ме натясно, Оуън се осмели да ми подскаже и аз се възползувах от помощта му.

— Осемнадесет инча.

— А един лъбфиш е 24 инча. Така. Важно е да знаеш това заради сделките с Португалия. Но какво виждам тук? „Бордо е основан през… замъкът «Тромпет»… дворецът на Галиен.“ Е, и това не е лошо. Това е нещо като обща книга, Оуън, в която всички сделки, сключени през деня — поръчки, плащания, разписки, акцепти, полици, комисионни и пр., — се вписват безразборно.

— За да могат да бъдат надлежно преписани в главната книга и в касовата книга — отговори Оуън. — Радвам се, че господин Франсис работи така системно.

Схванах, че баща ми остана доволен и започнах да се страхувам, че той ще настоява още по-упорито да стана търговец. И тъй като не желаех това, съжалявах вече, че, както се изрази Оуън, съм записвал така системно. Но страховете ми бяха напразни, защото в следващия миг едно парче хартия изпадна от книгата. Баща ми го взе и без да обръща внимание на забележката на Оуън, че хвърчащи паметни бележки по търговски въпроси би трябвало да се залепват в книгата, възкликна учудено:

— В памет на Едуард, Черния принц! 12 12 Така наричали Едуард, принц Уейлски (1330–1370), син на английския крал Едуард III. Взел участие в Стогодишната война. Прославил се в битката при Креси. Обличал черни доспехи — Б. пр. Какво е това? Стихове! Бога ми, Франк, ти си бил по-голям глупак, отколкото предполагах!

Трябва да имате пред вид, че баща ми, делови човек, гледаше с презрение на трудовете на поетите. От друга страна, като човек религиозен и при това убеден дисидент 13 13 Дисидент — лице, което не приема догмите на господствуващата църква. В дадения случай става дума за презвитерианците, към които принадлежи и господин Озбълдистън. Те били умерено буржоазно крило на англошотландските протестанти-пуритани, които искали очистването на господствуващата английска църква от остатъците на католицизма и се отнасяли враждебно към пищността, разкоша и изящните изкуства. Презвитерианците отричали феодалната организация на църквата и властта на епископите, смятайки, че с религиозните работи трябва да се занимават изборни старейшини. — Б. р. , той считаше подобни занимания за празни и неугодни богу. Но преди да го осъдите, спомнете си как са живели и използували таланта си толкова много поети от края на XVII век. Сектата, към която принадлежеше баща ми, изпитваше — или може би се преструваше, че изпитва — пуританско отвращение към по-леката литература. Виждате, че много причини допринесоха да направят още по-неприятна изненадата на баща ми, когато откри тъй не навреме това злополучно листче със стиховете. Колкото за нещастния Оуън, ако перуката, която носеше, може да се разкъдри и космите й да се изправят от ужас, убеден съм, че трудът на фризьора щеше да отиде напразно — толкова бе смаян той от моята безобразна постъпка. Той едва ли би бил повече потресен, ако беше открил, че касата в кантората е разбита или нещо е изтрито в главната му книга, или е направена грешка в сметките на фирмата. Баща ми прочете стиховете, като ту се преструваше, че не може да разбере смисъла им, ту ги декламираше с подигравателен патос. Иронията му бе така горчива, че нервите на нещастния автор се опънаха до крайност.