Уолтър Скот - Роб Рой

Но жребият беше хвърлен. Всъщност много малка беше вероятността да си възвърна загубеното положение в семейството, ако, макар и късно и неохотно, бих изпълнил волята на баща си. Напротив, какъвто беше твърд и упорит в преследването на поставената цел, той по-скоро би се отвратил, отколкото да се примири със закъснялото ми, принудително изпълнение на желанието му да стана търговец. Вродената ми упоритост ми се притече на помощ, а гордостта ми нашепваше колко жалък бих изглеждал, ако някакви четири мили езда навън от Лондон се окажат достатъчни да разсеят решението, което бях взел в течение на едномесечно сериозно обсъждане. Освен това и надеждата, която никога не изоставя младите и смелите, представяше в светли краски бъдещето ми. Струваше ми се невъзможно баща ми да изпълни присъдата си — лишаване от издръжка, — която бе произнесъл без всякакво колебание. Той навярно искаше само да ме постави на изпитание и съумея ли да го издържа с търпение и постоянство, сигурно бих израснал в очите му, което би довело до приятелско разрешение на спорния въпрос. Аз дори си реших какви отстъпки съм готов да направя и по кои точки на предполагаемия ни договор ще държа твърдо на своето, в резултат на което, по моите изчисления, отново ще придобия всичките си наследствени права срещу твърде лекото наказание да направя няколко привидни отстъпки, с които да изкупя непокорството си.

Междувременно бях господар на себе си и изпитвах чувството да си независим, което поражда у всяко младежко сърце приятна възбуда, примесена със страх. Кесията ми, макар и не пълна догоре, щеше напълно да задоволи всички нужди и желания на един пътник. Още в Бордо бях свикнал сам да си прислужвам; конят ми бе млад, пъргав и неизтощен от пътя и жизнерадостното ми настроение скоро надви тъжните размишления, с които тръгнах на път.

Бих се радвал, ако по пътя си срещах що-годе любопитни гледки или пък природата имаше с какво да заинтересува пътника. Но в това отношение северният път тогава беше — а може и сега да е такъв — крайно незадоволителен. Струва ми се, че в никой край на Англия не може да пропътуваш толкова път почти без да попаднеш на нещо интересно, което да привлече вниманието ти. Размишленията ми, въпреки привидната ми самоувереност, не бяха винаги особено радостни. А и Музата — същата тази кокетка, която ме бе довела в тези пусти места, — като много други от нежния пол, ме бе изоставила в момент на най-голяма нужда. И рискувах да ме обхване досадна скука, ако не разменях от време на време по някоя дума със случайните непознати пътници в този край. Но хората, които срещах, бяха сякаш все едни и същи и много безинтересни. Селски свещеници, които се друсаха в бричките си на път за дома след някое посещение; фермери или овчари, които се връщаха от далечен пазар; чиновници от търговски кантори, тръгнали на път за да приберат заемите, давани от господарите им по провинциалните градове; изрядко някой офицер, изпратен в провинцията, за да събере новия набор. Ето такива хора по това време създаваха работа на кръчмарските помощници и на чиновниците по пътния налог. Ето защо приказвахме за десятъка и за различни вероизповедания, за говеда и житни храни, за течни и сухи стоки, за платежоспособността на дребните търговци, като от време на време разговорите ни се разнообразяваха с описанието на някоя обсада или битка във Фландрия, което събеседникът ми може да бе чул преди това от другиго. А позамре ли разговорът, отваряхме дума за разбойници, неизчерпаема и страшна тема. Имената на Златния фермер, на Хвърчащия разбойник, Джек Нийдъм и на други герои от „Операта на бедняците“ 21 21 „Опера на бедняците“ — комическа опера с либрето от Джон Гей по идея на Суифт, представена в 1728 г. с много голям успех. Един от главните герои е разбойник. Тя е смела сатира на политиката на господствуващата класа в Англия. — Б. пр. минаваха постоянно от уста на уста като най-обикновени думи. Както децата се сгушват по-близо едно до друго край огъня, когато страшният разказ за духове стига връхната си точка, така и сега, когато се разправяха такива разкази за разбойници, ездачите се струпваха по-близо един до друг, оглеждаха се наоколо, проверяваха затворите на пищовите си и се заклеваха да си окажат помощ в случай на опасност. Но както става при други отбранителни или нападателни съюзи, в моменти на истинска опасност тези поети задължения често се изпаряват от паметта.

От всички хора, които съм виждал да се плашат от такива истории, един нещастник, с когото пътувах ден и половина, най-много ме забавляваше. Зад седлото си той бе привързал един много малък, но очевидно много тежък куфар, който пазеше особено старателно, като държеше винаги да му е пред очите и винаги отклоняваше любезните и усърдни слуги и коняри, които си предлагаха услугите да го пренесат в хана. Също така предпазливо той се стараеше да скрие не само целта на пътуването си и къде отива, но дори ежедневния си маршрут. Нищо не го смущаваше повече от това, да го попитат в каква посока пътува и къде смята да спре по пътя. Той най-внимателно и загрижено преглеждаше помещението, където щеше да пренощува, като отбягваше да остане сам или пък с човек, когото, по своите схващания, не одобряваше. В Грантъм, струва ми се, той не си легна цяла нощ, за да не заспи, защото в съседната стая имаше един кривоглед здравеняк с черна перука и жилетка с потъмнели златни ширити. Макар и погълнат от всички тези грижи, съдейки по яките му мускули, той беше човек, който не би се спрял пред никаква опасност и би се справил не по-зле от всеки мъж. Той беше силен и добре сложен. По златните ширити и кокардата на шапката му личеше, че трябва да е служил във войската или поне служебно да е свързан с военната професия. Освен това, когато за момент забравяше въображаемите ужаси, които изпълваха мислите му, той говореше като напълно разумен човек, макар езикът му винаги да беше порядъчно грубоват. Но за каквото и да станеше дума случайно, всичко му напомняше за вечните му опасения. И откритото поле, и някоя гъста горичка му вдъхнаха страх. А подсвирването на някое овчарче веднага се превръщаше в сигнал на разбойник. Дори когато видеше увиснал на бесилка разбойник, вместо това да го увери, че правосъдието благополучно бе ликвидирало едного от тях, неизменно му напомняше колко разбойници оставаха още необесени.