Уолтър Скот - Роб Рой

— Да, господине — каза другарят ми, — колкото до галопа, признавам. Но позволете ми да кажа, че вашият кон (макар и да е много хубаво животно — което си е право) има твърде дребен кокал, за да издържа на дълъг път. Тръсът, сър — продължи той, като смушка своя Буцефал с шпорите си, — най-добрият ход за дълга езда си остава тръсът. Да бяхме по-близо до някой град, с удоволствие бих се басирал за едно кило вино в най-близкия хан, че вашият мързеливец, който едва си повдига краката, няма да издържи на равен път (като изключим лек галоп).

— Съгласен съм, господине — отвърнах аз. — А теренът тук е тъкмо за тази работа.

— Хм, а-хъ — отговори приятелят ми колебливо. — Моето правило, когато съм на път, е никога да не изтощавам коня си между два прехода. Знае ли човек, кога ще се наложи да постави коня си на изпитание? Освен това, господине, когато казах, че ще се състезавам с вас, имах пред вид да се състезаваме при равно тегло. Вие сте двадесет и четири килограма по-лек от мене.

— Добре, но аз съм съгласен да нося някаква тежест. Кажете, моля ви, колко ли тежи куфарът ви?

— Моят к-к-куфар ли? — отвърна той нерешително. — А, много малко — лек като перо, — няколко ризи и чорапи.

— На вид изглежда по-тежък. От мен имате килото червено вино, ако този куфар не изравни разликата в теглото ни.

— Имате грешка, господине, уверявам ви, голяма грешка — отговори приятелят ми, измъквайки се по-настрана на пътя, както правеше винаги, когато беше подплашен.

— Е, готов съм да рискувам и да платя виното; или пък, басирам се с вас — десет жълтици срещу пет, че ще успея да нося куфара ви на задницата на коня и отгоре на това да ви надбягам.

Това предложение хвърли приятеля ми в най-голяма тревога. От естествения бакърен цвят, придобит от безбройни приятни чашки червено и бяло вино, носът му доби бледия оттенък на месинг и зъбите му тракаха от страх, като чу двусмисленото ми дръзко предложение, което сякаш изправяше пред него разбойника със свалена маска във всичката му свирепост. Докато се чудеше какво да отговори, аз донякъде го успокоих, като го запитах нещо за една черковна кула, която се открои пред нас, и му казах, че близостта на селото изключва опасността да ни спрат по пътя разбойници. Лицето му светна при тези думи, но ми беше напълно ясно, че той дълго ще помни крайно съмнителното ми предложение, което се бях осмелил да му направя. Аз ви отегчавам с толкова подробности за характера на този човек и за начина, по който го дразнех, защото, колкото и да са незначителни сами по себе си, тези подробности оказаха голямо влияние върху някои бъдещи събития в настоящата повест. Тогава поведението на този човек само ме изпълваше с презрение и потвърждаваше създалото се преди това у мене мнение, че от всички склонности, които карат хората да се самоизтезават, най-неприятна, главоболна, мъчителна и жалка е безпричинният страх.

В онези дни, които описвам, имаше по английските пътища един обичай, сега навярно вече изчезнал или пък спазван само от простия народ. Тъй като дълги пътешествия се предприемаха на кон, и то, разбира се, на кратки преходи, обичайно беше винаги в неделен ден пътниците да спират в някой град, за да могат да отидат на черква, а конете им да се порадват на еднодневна почивка — практика еднакво човечна към неуморните ни коне и полезна за самите нас. С този благоприличен обичай бе свързана една друга практика — останка от някогашното английско гостоприемство, — която се състоеше в това, на седмия ден стопанинът на по-голям хан да остави ролята си на кръчмар и да покани случайно събраните под покрива му гости на семейната си трапеза. Обикновено всички приемаха поканата, освен високопоставените хора, за които приемането на подобна покана би се сметнало за уронващо достойнството им. Единствената приемлива за домакина отплата бе след обеда гостите да изпият на тяхна сметка по шише вино за негово здраве.

По природа бях гражданин на света и общителните ми наклонности ме водеха навсякъде, където можех да опозная по-добре хората. Освен това не претендирах да се уединявам поради знатния си произход, затова много рядко отказвах неделната покана на ханджията в „Лъва“, в „Мечката“ или в „Жартиерата“. Много забавно бе да гледаш самия кръчмар, честен човечец, добил още по-важен вид затова, че заема почетно място сред гостите, на които обикновено прислужва. А в неговата общителна орбита се въртяха други по-маловажни планети. Зевзеците и шегобийците и местните селски или градски големци, аптекарят, адвокатът, дори самият свещеник не считаха под своето достойнство да участвуват в това неделно празненство. Събраните тук гости от най-различни краища на страната, от най-различни професии, се отличаваха един от друг по речта, по обноските и по възгледите си, а това не беше безинтересно за човек, който желае да опознае хората в цялото им многообразие.