Уолтър Скот - Роб Рой

Винаги свежи в паметта на старата Мейбъл оставаха легендите за шотландския народ, които тя декламираше с огорчение и патос, доколкото й бе по силите. В разказите й обитателите оттатък границата изпълняваха ролите, които човекоядците и великаните с бързоходните ботуши изпълняват в обикновените детски приказки. И как иначе? Черният Дъглъс не уби ли със собствената си ръка наследника на семейството Юзбълдистън на другия ден, след като влязъл във владение на имението, изненадвайки и него, и васалите му на пиршество по този случай? Уот Дявола не откара ли от склоновете на Ланторн Сайд всички едногодишни свине, и то не много отдавна, по времето на моя прадядо? А нямахме ли безброй трофеи (макар и придобити, според Мейбъловото тълкование на историята, по много по-честен начин), които свидетелствуваха за това, че ние сме си отмъстили за тези неправди? Сър Хенри Озбълдистън, петият поред барон, не отвлече ли хубавата девойка от Фернингтън, както Ахил е отвлякъл своите Хризеида и Бризеида, и не я ли затвори в крепостта си, отблъсквайки обединените сили на приятелите й, които имали поддръжката на най-силните и прославени за бойните си подвизи шотландски вождове? А нашите саби не проблясваха ли в челните редици в повечето бойни полета, когато Англия побеждаваше съперника си? Семейството ни се прослави във войните със Севера: и всички нещастия, които го постигнаха, бяха причинени от тях.

Разпален от подобни разкази, през детинството си аз гледах на шотландците като на едно племе, вражески настроени към населението на южните области на царството. А не си поправих много мнението по тези въпроси, като слушах какво говори понякога баща ми за тях. Той се бе впуснал в някакви големи спекулации с едни дъбови гори, собственост на земевладелци от Горна Шотландия, и твърдеше, че те се оказали много по-усърдни в пазарлъците и измъкването на капаро, отколкото в изпълнението на поетите от тях задължения по договора. Шотландските търговци, към чието посредничество той бе принуден до прибягва в такива случаи, баща ми също подозираше, че по един или друг начин вземат по-голям дял от печалбата, отколкото им се полага. Накратко казано, ако Мейбъл се оплакваше от шотландското оръжие в миналото, господин Озбълдистън не по-малко ругаеше хитростите на тези съвременни Синоновци 31 31 Синоновци — Синон, син на Езим и на Сизиф, родственик на Одисеи, когото придружил в Троя. Той се оставил да бъде пленен от троянците, след което ги убедил да приемат в града дървения кон, пълен с въоръжени гръцки войници. Тогава, през нощта, Синон пуснал гърците от коня и така те завзели Троя. — Б. пр. ; и така те двамата, без да са имали за цел да постигнат това, успяха да ме надъхат още съвсем млад с искрено отвращение към северните обитатели на Британия и да ме накарат да ги считам за кръвожадни по време на война, вероломни по време на примирие, интересчии, егоисти, алчни и не дотам почтени в мирния живот, надарени с твърде малко положителни качества, освен ако би следвало да приемем за такива тяхната свирепост, която във военните работи прилича на кураж, и в търговията — някаква лукава хитрост, която замества ума в обикновените сношения между хората. За оправдание на онези, които имаха такива предразсъдъци, трябва да отбележа, че и шотландците от онова време имаха същото несправедливо отношение към англичаните, като винаги и навсякъде ги наричаха нахални, възгордели се поради богатството си епикурейци. Такива семена на национална вражда още се срещаха между двете страни — естествена последица на съществуването им като отделни враждуващи държави. Напоследък бяхме свидетели как дъхът на демагога 32 32 Джон Уилкс (1727–1797) — много духовит, способен и упорит политик и публицист. Няколкократно изключван от парламента като депутат и изпращан в изгнание. На него Англия дължи спечелването на някои от най-важните си политически права. Затварян е, задето посмял да се подиграе с тронното слово на Джордж III (1763). Той става център на буржоазната опозиция против правителството на Джордж III, като издига лозунга: „Уилкс и свобода!“ Карл Маркс го нарича „знаменития демагог“. — Б. пр. раздуха тези искри във временен пожар, който, надявам се сега е загаснал в собствената си пепел 33 33 Това, изглежда, е било писано наскоро след дните на Уилкс и Свободата. — Б. а. .

Ето защо не гледах дружелюбно на първия шотландец, когото срещнах случайно. По много свои черти той отговаряше на предварителната ми представа за шотландците. Имаше характерната за шотландците атлетическа фигура и груби черти; наред с това имаше шотландска интонация и говореше бавно и педантично, стараейки се да избегне трудни идиоматични и диалектични особености. В много от забележките и отговорите му долових свойствената за страната му предпазливост и прозорливост. Но не очаквах това непринудено самообладание и чувство на превъзходство в държането му, които той налагаше в компанията, в която случайно бе попаднал. Той беше облечен в съвсем груби, но все още прилични дрехи. Имайки пред вид, че по онова време се харчеха луди пари за дрехи дори от най-скромните хора, които се смятаха за джентълмени, това говореше за доста оскъдни средства, ако не за немотия. От разговора му се подразбираше, че е търговец на добитък, една не особено почитана професия. И въпреки това, при тези неизгодни обстоятелства, той сякаш смяташе за съвсем естествено да се отнася към присъствуващите със студена и снизходителна учтивост, която предполага истинско или въображаемо превъзходство над хората. Когато изказваше мнението си по даден въпрос, в тона му се долавяше спокойната увереност на човек, превъзхождащ другите по обществено положение и по знания, сякаш казаното от него бе неоспоримо и вън от всякакво съмнение. Ханджията и неделните му гости, след няколко опита да си дадат важност с шумни възгласи и смели твърдения, постепенно се преклониха през авторитета на господин Камбел, който, може да се каже, поведе разговора. Дощя ми се от любопитство да си премеря силите с него, разчитайки на житейския си опит, разширен от пребиваването ми в чужбина, и на познанията, придобити от едно сравнително добро образование. По последната точка той не можеше да ми съперничи, защото беше съвсем очевидно, че вродените му способности не бяха доразвити от системно образование. Но се оказа, че той е много по-добре запознат от мене с настоящото положение на Франция, с характера на Орлеанския херцог, който наскоро бе станал регент, и на обкръжаващите го държавници. И по проницателните, язвителни и доста сатирични забележки личеше, че той отблизо бе следил събитията в тази страна.