Уолтър Скот - Роб Рой

— Ето и модел за нов юлар, който сама измислих — много по-хубав от този на херцог Нюкасъл; а ето и качулката и звънчетата на моя сокол Чевиът, който се наби на човката на една чапла в Хорсли Мое; бедният Чевиът, няма птица като него в клетките долу, другите нищо не са в сравнение с него; ето и пушката ми за стрелба по птици с усъвършенствуван затвор; и десетки други съкровища, едно от друго по-ценни. Ето и това — то говори само за себе си.

Тя посочи украсената с резба дъбова рамка на един портрет в естествен ръст от Ван Дайк, на която бяха гравирани с готически шрифт думите „Vernon semper viret“ 80 80 „Vernon semper viret“ — „Върнън винаги процъфтява“, но ако се раздели думата Vernon — Ver non semper viret, — мотото значи: „Пролетта не винаги цъфти“. — Б. пр. . Погледнах я с недоумение.

— Не знаете ли нашето мото — каза тя малко учудена, — мотото на фамилията Върнън, в което

И не познавате ли нашия фамилен герб — гайдите? — И тя посочи емблемата, гравирана на дъбовия герб, около който личеше надписът.

— Гайди! Приличат ми повече на панаирджийски свирки… Но моля ви се, не ми се сърдете за невежеството — продължих аз като забелязах, че бузите й пламнаха. — Нямах желание да оскърбя фамилния ви герб; та аз дори не знам какъв е моят собствен!

— Наричате се Озбълдистън и не ви е срам да признаете това! — възкликна тя. — Че дори Пърси, Торни, Джон. Дикън, даже Уилфред могат да ви кажат. Те са такива простаци, а ето че знаят повече от вас.

— Признавам със срам, мила госпожице Върнън, че тайните, скрити под мрачните йероглифи на хералдиката, са ми тъй непонятни, както тези на египетските пирамиди.

— Нима е възможно! Та дори чичо ми чете понякога Гуилим 81 81 Автор на най-старата английска книга за гербовете (с изображения и описания) — Б. пр. през зимните вечери. Да не познавате значенията на хералдическите изображения! Че за какво се е грижил баща ви?

— За изображенията на цифрите в аритметиката — отговорих аз, — най-малката от които той цени повече, отколкото всички рицарски гербове. Все пак, макар че съм така неизказано невеж, имам достатъчно познания и вкус да се възхитя от този великолепен портрет, в който, струва ми се, откривам фамилна прилика с вас. Каква непринуденост и достойнство има в позата, какво богатство на цветовете, каква плътност на тоновете!

— Наистина ли е хубав портретът? — запита тя.

— Виждал съм доста творби на този прочут художник — отговорих аз, — но никоя друга не ми е харесвала така много.

— Аз разбирам от картини толкова малко, колкото вие от хералдика — каза госпожица Върнън, — и все пак имам преимущество пред вас, защото винаги съм се възхищавала от тази картина, без да разбирам цената й.

— Макар че не съм се интересувал от гайди и барабани, и всички други причудливи емблеми на рицарството, все пак знам, че те са се развявали над славните древни бойни полета. Ала вие ще признаете, че техният външен вид не е толкова интересен за непосветения зрител, както една прекрасна картина. Но кой е изобразен на портрета?

— Дядо ми. Той споделил бедите на Чарлз I и за съжаление водел крайно разгулен живот, също като сина му. Наследствените ни имения много намалели поради разсипничеството му и по-късно неговият син, нещастният ми баща, напълно ги изгубил. Но мир на тези, които ги притежават сега: нашето семейство е изгубило своето богатство в името на каузата на верността.

— Предполагам, че баща ви е пострадал по политическите раздори по него време.

— Да, той изгубил всичко, което имал. И затова дъщеря му е зависимо сираче, яде чужд хляб, подчинява се на чужди капризи и е принудена да следва чужди наклонности. И все пак повече се гордея, че съм имала такъв баща, отколкото ако той ми бе оставил всички хубави баронски имения, които някога е притежавало семейството ни, но бе играл не така честна, макар и по-разумна роля.

В този момент влязоха слугите с вечерята и нашият разговор премина на най-общи теми.

Когато свършихме набързо вечерята и слугата сложи на масата виното, той ни съобщи, че господин Рашли пожелал да му доложат, щом свършим.

— Кажете му — отговори госпожица Върнън, — че ще ни бъде приятно да го видим, ако дойде тук. Сложете още една чаша и стол на масата и напуснете стаята. И вие трябва да си отидете заедно с него — продължи тя, обръщайки се към мен. — Дори моята щедрост не може да отдели на един мъж повече от осем часа на ден, а струва ми се, че сме заедно поне от толкова време.