Уолтър Скот - Роб Рой

— Тази стая ви се вижда мрачна, нали? — каза Даяна, когато аз се огледах наоколо в запустялата библиотека. — На мен обаче тя ми се струва един малък рай, защото мога да я нарека своя и тук не се боя, че ще бъда обезпокоена от някого. Докато бяхме приятели с Рашли, тя принадлежеше на двама ни.

Беше съвсем естествено да запитам:

— Не сте ли вече приятели?

Тя веднага докосна трапчинката на брадата си с дяволит и предупредителен поглед.

— Все още сме съюзници — продължи тя, — свързани помежду си като други съюзени сили с общи интереси. Но боя се, че договорът за съюз продължи да съществува, след като вече бе изчезнало дружеското отношение, което го породи — нещо твърде обикновено и в други подобни случаи. Както и да е, сега по-рядко сме заедно; когато той влезе през тази врата, аз изчезвам през онази; и така, като разбра, че един от двамата ни е излишен в тази стая, колкото и голяма да изглежда тя, Рашли, който често има работа другаде, великодушно ми преотстъпи правата си. И сега аз се мъча сама да продължавам учението си, което той някога ръководеше.

— А мога ли да си позволя да запитам какво изучавате?

— Разбира се, можете, без да се опасявате ни най-малко, че ще вдигна пръст към брадата си. Положителните науки и историята са любимите ми предмети, но изучавам също поезията и класиците.

— В оригинал ли четете класиците?

— Естествено. Рашли, чието образование съвсем не е за пренебрегване, ме научи гръцки и латински и повечето съвременни европейски езици. Уверявам ви, че за образованието ми са положени доста грижи, макар че не умея нито да ушия пластрон, нито да бродирам на кръст, нито да правя пудинг или както правдиво, изискано, доброжелателно и вежливо се изрази за мен дебелата жена на викария, не умея да върша нищо полезно на този свят.

— Рашли ли подбра тези предмети или вие самата, госпожице Върнън?

— Хм! — каза тя, сякаш се колебаеше дали да отговори на въпроса ми. — Все пак не си струва трудът да си вдигам пръста заради това. Е добре, отчасти Рашли, отчасти аз. Както се научих да яздя кон, да му слагам юзда и седло в случай на нужда, да прескачам висока ограда, да стрелям с пушка, без да ми мигне окото, и всички други мъжки изкуства, по които лудеят дивите ми братовчеди, исках също така, като интелигентния си братовчед, да чета гръцки и латински и да се доближа до дървото на познанието, което вие, учените мъже, искате напълно да си присвоите, сигурно за да си отмъстите за участието на нашата обща родителка във великия първи грях.

— А Рашли с готовност насърчи ученолюбивостта ви, нали?

— Разбира се, той искаше да му бъда ученичка и можеше да ме научи само това, което сам знаеше — едва ли би могъл да ме въведе в тайните на изкуството да се перат дантелени яки и да се поръбват батистени кърпички.

— Разбирам какво изкушение е да имаш такава ученичка и не се съмнявам, че то е било важно съображение на учителя.

— О, ако започнете да разпитвате за подбудите на Рашли, пръстът ми пак ще се допре до брадата. Мога да бъда откровена само когато се касае за моите собствени. Но да продължа — той се отказа от библиотеката в моя полза и никога не влиза тук, без да поиска и получи разрешение; и така аз си присвоих библиотеката и я направих хранилище на някои собствени вещи, както можете да се уверите, ако се огледате.

— Извинете, госпожице Върнън, но аз наистина не виждам нищо между тези стени, което бих могъл да различа като ваша собственост.

— Сигурно защото не виждате овчар или овчарка, бродирани с вълнена прежда и сложени в красива абаносова рамка, препариран папагал, клетка, пълна с канарчета, несесер за шев, бродиран с потъмнели сребърни конци, тоалетна масичка, лакирани кутийки, които влизат една в друга с многобройни ъгълчета като коледни сладкиши, разнебитен клавесин, лютня с три струни, някакво ръкоделие, нито пък куче със слепите си малки. Не притежавам такива съкровища — продължи тя, след като се поспря малко, за да си поеме дъх подир изброяването. — Но ето меча на моя прадядо Ричърд Върнън, убит при Шрузбър и грозно очернен от един жалък човек, наречен Уил Шекспир 79 79 Сър Ричард Върнън е обрисуван от Шекспир в трагедията „Крал Хенри IV“, част I, като нерешителен, променчив човек. Б. пр. , чиито предпочитания към династията на Ланкастър и известно умение да ги изрази обърнаха историята с главата надолу; а до това страшно оръжие виси бронята на още по-стария Върнън, оръженосец на Черния принц, чиято съдба е тъкмо противна на потомъка му, тъй като той е възпят от поета, който си е дал труд да направи това по-скоро заради добрите му намерения, отколкото заради дарбите му: