Уолтър Скот - Роб Рой

Госпожица Върнън изрече тези думи с развълнуван глас, който не можеше да не ми направи впечатление. Уверих я, че не бива да се страхува нито от това, че ще настоявам с неуместни въпроси, нито пък, че мога зле да изтълкувам отказа й да отговори на тези, които сами по себе си са логични или поне естествени.

Казах й, че съм й прекалено задължен за интереса, който беше проявила към моите работи, за да злоупотребя с възможността, която ми даваше нейната добрина, и да се ровя в нейните. Но се надявах и я молех, ако някога мога да й бъда полезен, да потърси помощта ми без съмнение и колебание.

— Благодаря ви, благодаря ви — отговори тя. — Гласът ви не звучи като празното ехо на комплиментите. Той е глас на човек, който разбира какво задължение поема. Ако — но това е невъзможно — и все пак ако някога се удаде случай, аз ще ви помоля да си спомните това обещание; и уверявам ви, че няма да ви се разсърдя, ако видя, че сте го забравили. Достатъчно е, че сте искрен в намеренията си сега — могат да се случат много неща, които да променят намеренията ви, преди да се обърна към вас (ако някога дойде такъв момент), за да помогнете на Дай Върнън като брат.

— Ако бях брат на Дай Върнън — казах аз, — не би имало по-малка вероятност да ви откажа подкрепата си. А сега предполагам, че не бива да ви питам дали Рашли по собствено желание помогна за освобождаването ми.

— Мене не бива да питате, но него можете да запитате и бъдете сигурен, че той ще каже „да“. Защото, за да не остане някое добро дело без човек, на когото да се припише, като прилагателно, което не може да си намери място в лошо построено изречение, той е винаги готов да изиграе ролята на съществителното, към което то да се прикачи.

— И не бива да ви запитам дали самият този Камбел не е човекът, който е откраднал куфара на господин Морис, и дали писмото, което нашият приятел секретарят получи, не беше една хитрост, за да бъде той отстранен от полесражението, та да не би да попречи на щастливото ми избавление? И не бива да запитам…

— Не бива да ме питате нищо — каза госпожица Върнън, — затова излишно е да правите разни предположения. Можете да си мислите за мен всички хубави неща, които бихте мислили, ако бях отговорила на тези въпроси и на двадесет други със същата лекота, както би отговорил Рашли. И запомнете, когато докосна брадата си ей така, това е знак, че не мога да говоря на темата, която ви занимава. Трябва да уговоря с вас някои сигнали, защото вие ще ми бъдете довереник и съветник, само че не бива да знаете нищо за моите работи.

— Нищо по-логично от това — казах аз със смях. — Уверявам ви, че мъдростта на съветите ми ще отговаря на дълбочината на вашето доверие.

С такива разговори стигнахме, много доволни един от друг, в Озбълдистън Хол, където заварихме семейството, отдавна седнало на вечерния пир.

— Донесете вечеря за господин Озбълдистън и за мен в библиотеката — каза госпожица Върнън на един слуга. — Трябва да проявя милост към вас — прибави тя, като се обърна към мен — и да се погрижа да не гладувате в този дом на просташко изобилие; иначе не знам дали бих ви посветила в тайните си скривалища. Тази библиотека е моята бърлога — единственото кътче, където съм в безопасност от орангутаните, моите братовчеди. Те никога не смеят да идват там, тъй като, предполагам, се боят да не би големите томове да паднат и да им счупят главите — друго въздействие върху главите им те никога не биха могли да имат. Затова последвайте ме!

И аз я последвах през преддверия и стаи, през сводести коридори и извити стълби, докато стигнахме стаята, където беше наредила да ни донесат вечерята.

Библиотеката на Озбълдистън Хол беше мрачна стая, чиито старинни дъбови полици се огъваха под тежестта на огромните томове, тъй популярни през седемнадесетия век; от тях, нека ми бъде позволено да кажа, ние сме извлекли материал за нашите издания среден и малък формат и ако още веднъж те бъдат подхвърлени на подобна дестилация, в случай че синовете ни се окажат още по-повърхностни от нас, може би ще бъдат сведени до книжки с джобен формат или до памфлети. В сбирката бяха представени главно класиците, древната и съвременна история и преди всичко богословието. Цареше страшен безпорядък. Дълги години домашните свещеници на замъка били единствените, които влизали тук; но жаждата на Рашли за знания го накарала да разбута старите паяци, обвили гърбовете на томовете със своята изящна тъкан. Тъй като той бил определен за църквата, тази постъпка не се видяла толкова глупава на баща му, колкото би му се сторила подобна склонност у някой от другите му потомци, и сър Хилдебранд се съгласил да се ремонтира малко библиотеката, за да може да служи и за всекидневна стая. Въпреки това огромното помещение имаше разнебитен и неприветлив вид, който свидетелствуваше, че науките, които криеше в четирите си стени, не бяха успели да го запазят от разруха. Скъсаните тапети, прогризаните от червеи полици, огромните и тежки, но вече разклатени маси, писалища и столове, ръждясалата скара на камината, където рядко пламваше весел огън от въглища или съчки, показваха презрението на господарите на Озбълдистън Хол към науката и към томовете, които криеха нейните съкровища.