Уолтър Скот - Роб Рой

— Не мога да ви дам съчувствието, което очаквате по тази точка — казах аз. — Тази беда е толкова обща, че се споделя от половината човешки род; а другата половина…

— Другата половина е толкова по-добре поставена, че ревниво пази правата си — прекъсна ме госпожица Върнън. — Забравих, че вие не сте безпристрастен. Не — каза тя, когато се канех да заговоря, — тази мила усмивка е въведение към един много красив комплимент относно особените преимущества, на които се радват роднините и приятелите на Дай Върнън, поради това, че тя се е родила като една от представителките на техните илоти 77 77 Буквално: крепостни селяни в древна Спарта; тук — човек с положението на роб, зависим и експлоатиран. — Б.р. . Но спестете ми този комплимент, добри приятелю, и нека видим дали няма да постигнем повече съгласие по втория пункт от моя обвинителен акт срещу съдбата, както би се изразило онова пале писарушката. Аз принадлежа към една преследвана секта и остаряла религия и вместо да ме похвалят за предаността ми към нея, както е редно да се похвали всяко добро момиче, моят добър приятел, съдията Ингълууд, може да ме изпрати в изправителен дом само защото се моля на бога като прадедите си. Той може да ми каже, както старият Пемброук казал на игуменката на Уилтън, когато й отнел манастира: „Върви да предеш, стара кранто, върви да предеш 78 78 Женският манастир в Уилтън след разтурването му бил даден на граф Пемброук по височайшата воля на Хенри VIII или на сина му Едуард VI. Когато дошла на престола католичката кралица Мери, графът бил принуден да върне манастира на игуменката и хубавите й монахини, което и направил с многобройни изрази на разкаяние, като коленичил смирено пред весталките и ги въвел пак във владение на манастира, от който ги бил изгонил. При възшествието на кралица Елизабет винаги готовият да се приспособи граф отново приел протестантската вяра и втори път изгонил монахините от светилището им. Единственият отговор, който игуменката получила от него, когато с укор му припомнила някогашното му разкаяние, били думите, дадени по-горе: „Върви да предеш, стара кранто, върви да предеш.“ — Б.а. “.

— Това зло не е непоправимо — казах аз сериозно. — Прочетете книгите на някои наши учени теолози или запитайте собствения си отличен ум, госпожице Върнън, и уверявям ви, че подробностите, по които нашата вяра се различава от тази, в която сте възпитана…

— Мълчете! — каза Даяна, като сложи пръст на устните си. — Мълчете! Да изоставя вярата на храбрите си прадеди! Все едно, ако съм мъж, да изоставя знамето им, когато устремът на боя ги притиска най-тежко, и да се обърна, като някой продажен изменник, за да отида при армията на победителя!

— Уважавам смелостта ви, госпожице Върнън, а колкото за неудобствата, на които тя ви излага, мога само да кажа, че раните, които ни се нанасят заради съвестта ни, носят сами в себе си лечителен балсам.

— Да, но въпреки това са мъчителни и досадни. Но виждам, че какъвто сте коравосърдечен, изгледите да чукам коноп или да преда лен толкова малко ви трогват, колкото и това, че съм обречена да нося дълга коса и престилка вместо шлем и кокарда. Затова ще си спестя излишния труд да ви казвам коя е третата причина за недоволството ми.

— Не, мила госпожице Върнън, не ми отнемайте доверието си; аз ви обещавам, че тройното съчувствие, което дължа на тъй необикновените ви причини за отчаяние, ще ви бъде дадено в пълна мяра заради третата — стига да можете да ме уверите, че не се касае за нещастие, което споделяте с всички жени или дори с всички католици в Англия, които, да ви благослови господ, са все още много по-многобройни, отколкото ние, протестантите, в своята ревност за църква и държава бихме искали да бъдат.

— Това нещастие — каза Даяна и тонът й се измени и стана по-сериозен от всякога — наистина заслужава съчувствие. Както лесно можете да видите, аз съм по природа откровена и невъздържана — просто, чистосърдечно момиче, което с удоволствие би се отнасяло открито и честно към всички; съдбата обаче ме е уплела в такава мрежа от затруднения и усложнени отношения, че почти не смея да кажа ни дума от страх да няма лоши последствия — не за мен, а за други.

— Това е наистина нещастие, Госпожице Върнън, за което най-искрено ви съчувствувам, но което едва ли бих могъл да очаквам.

— О, господин Озбълдистън, само ако знаехте… ако някой знаеше колко ми е трудно понякога да крия болното си сърце зад спокойно чело, вие наистина бихте ме съжалили. Може би греша, като ви казвам макар и толкова за собственото си положение; но вие сте умен и проницателен млад човек — вие не може да не желаете да ми зададете стотици въпроси за това, което се случи днес, за участието на Рашли в избавлението ви от тази дребна неприятност, за много други неща, които не могат да не ви интригуват; а пък аз не мога да се насиля да ви отговоря с необходимата хитрост и фалш; бих го направила неумело и бих изгубила както вашето уважение, доколкото го имам, така и собственото си самоуважение. Най-добре е да ви кажа веднага — не ми задавайте никакви въпроси, защото не е в моя власт да ви отговоря.