Уолтър Скот - Кенилуърт

Варни огледа цялата зала. Погледът му преминаваше от една дама на друга, докато най-сетне се спря върху самата кралица с израз на най-дълбоко благоговение.

— В тази зала — каза той — аз не виждам къдри, достойни за такива сравнения, освен тия, към които дори не смея да погледна.

— Какво говориш, нахалник такъв! — рече кралицата. — Ти се осмеляваш да намекваш…

— Ни най-малко, мадам — отговори Варни, като заслони с ръка очите си, — но лъчите на пролетното слънце заслепиха слабите ми очи.

— Хайде, хайде, не ставай смешен — каза кралицата и като се обърна рязко, тръгна към мястото, където стоеше Лестър.

Докато траеше разговорът между Елизабет и Варни, в залата, сякаш по силата на някакво източно вълшебство, владееше напрегнато любопитство, примесено с ония надежди, страхове и страсти, които неизменно вълнуват придворните. Всички стояха неподвижни като статуи и биха престанали дори да дишат, стига природата да позволеше да й се месят дотолкова в работата. Атмосферата бе сгорещена до крайност и Лестър, като усещаше как наоколо всички желаят или се боят от неговата победа или поражение, забрави чувствата, внушавани му доскоро от любовта, и вече не мислеше за нищо друго освен за успеха или падението си, които зависеха от едно кимване на Елизабет и от предаността на Варни. Той бързо си възвърна самообладанието и се подготвяше да изиграе своята роля в сцената, която трябваше да последва, когато по погледите, отправени му от кралицата, разбра, че думите на Варни — каквито и да са били те — са се оказали полезни за него. Елизабет не го остави дълго да тръпне пред неизвестността. Начинът, по който тя му заговори, издаваше нещо много повече от благосклонност и с това утвърди победата му в очите на неговия съперник и на целия английски двор.

— Този ваш слуга Варни е твърде бъбрив човек, милорд — каза тя. — Добре, че не споделяте с него нищо, което би могло да ви злепостави пред мен, защото, бъдете сигурен, той няма да го премълчи.

— Да се премълчи нещо пред ваше величество, е равно на измяна — отвърна Лестър и изящно се отпусна на коляно. — Аз бих искал сърцето ми да бъде оголено пред вас много повече, отколкото би могъл да направи това езикът на който, и да е слуга.

— Но как, милорд — каза Елизабет, като го гледаше нежно, — нима в живота ви няма нищичко, което бихте желали да скриете? А, виждам, че този въпрос ви смути. Вашата кралица обаче знае, че не трябва да се вглежда прекалено надълбоко в причините, които карат поданиците да й служат вярно, защото би могла да види нещо, което може или поне би трябвало да я разгневи.

Успокоен от последните й думи, Лестър изля цял поток уверения в дълбока и страстна преданост, които в този момент може би не бяха съвсем неискрени. Смесените чувства, които отначало бяха завладели душата му, сега отстъпиха място на неудържимото желание да запази на всяка цена досегашната благосклонност на кралицата. И никога той не беше изглеждал на Елизабет по-красноречив, по-хубав и по-привлекателен, отколкото сега, когато я молеше, коленичил, да му отнеме цялата власт, която притежава, но да му остави правото да се нарича неин слуга.

— Вземете от нещастния Дъдли — говореше патетично той — всичко, което му даде вашата щедрост, и му заповядайте отново да стане бедният благородник, какъвто беше, преди ваша милост да го удостои с вниманието си. Оставете му само плаща и меча, но му разрешете да се гордее, че както и преди има — и не го е губил нито на думи, нито на дело — благоразположението на своята обожавана кралица и господарка!

— Не, Дъдли — каза кралицата, като го повдигаше с едната си ръка и му протягаше другата, за да я целуне. — Елизабет не е забравила, че когато бяхте беден благородник, лишен от принадлежащия ви по наследство сан, тя също беше бедна принцеса и че в нейна подкрепа вие заложихте единственото, което подтисничеството не ви бе отнело — живота и честта. Станете, милорд, и освободете ръката ми. Станете и бъдете онова, което винаги сте били — украса на нашия двор и опора на нашия трон. Вашата господарка може понякога да е принудена да ви мъмри за грешките, но тя никога няма да забрави заслугите ви. Кълна се в бога — каза в заключение тя, като се обърна към присъстващите придворни, които с различни чувства следяха тази интересна сцена, — кълна се в бога, че никой друг владетел не е имал по-предан слуга от този, който имам аз в лицето на благородния граф Лестър.

Сред привържениците на Лестър се понесе одобрителен шепот, а приятелите на Съсекс не посмяха да й възразят. Те стояха с наведени очи, обезсърчени и покрусени от тази явна и безусловна победа на своите врагове. Лестър побърза да се възползува от публично възвърнатата му благосклонност на кралицата, за да я попита какви нареждания ще даде тя за простъпката на Варни.