Уолтър Скот - Кенилуърт

— Позволявате си да спорите с мен, милорд? — прекъсна го с въпрос кралицата. — Мисля, че бихте могли да се поучите от лорд Лестър на скромност и мълчание — поне докато ви мъмря. Дядо ми и баща ми са постъпили мъдро, милорд, като са запретили на благородниците в тази просветена страна да се разхождат в компанията на такива буйни и размирни свити. Може би си мислите, че след като нося женска шапка, техният скиптър се е превърнал в ръцете ми на хурка? Нито един — чувате ли, — нито един християнски крал не би се борил така непримиримо срещу произвола на онези дръзки и самозабравили се благородници, които се опитват да размиряват двора, да притискат народа и да нарушават спокойствието в държавата, както тази, която ви говори сега! Лорд Лестър и лорд Съсекс, заповядвам ви да се придобрите! В противен случай — заклевам се в короната си — ще си спечелите прекалено могъщ и за двама ви враг!

— Мадам — рече Лестър, — вие, която сте самият извор на честността и благородството, най-добре знаете какво подобава на моята чест, затова аз я предоставям във ваши ръце и ще добавя само, че сегашните ми отношения с лорд Съсекс не са създадени по моя вина и че той нямаше никакви причини да ме счита за свой враг, преди да ми нанесе една долна обида.

— Що се отнася до мен, ваше величество — каза Съсекс, — то аз не мога да противореча на вашата воля. Бих искал обаче лорд Лестър да обясни с какво съм го обидил, тъй като не помня езикът ми някога да е произнесъл дума, която да не съм бил готов да отстоя с меча си — пеши или на кон.

— А пък аз мога да кажа — обади се Лестър, — стига това да е по волята на моята господарка, че ръката ми винаги ще бъде така готова да потвърди думите ми, както и ръката на оня, който се подписва с името Радклиф.

— Господа — каза кралицата, — тия думи са неуместни в наше присъствие и ако не сте в състояние да си сдържате гнева, ние ще намерим начин да ви укротим. А сега искам да си подадете ръка, господа, и да забравите глупавата си вражда.

Двамата съперници се погледнаха неохотно, но нито един не пожела да направи първата крачка в изпълнение на волята на кралицата.

— Съсекс — рече кралицата, — умолявам ви, Лестър … заповядвам ви.

Тя обаче произнесе тези думи така, че молбата прозвуча като заповед, а заповедта — като молба. Двамата продължаваха да стоят мълчаливи и упорити, докато тя повиши глас и в тона й се доловиха нетърпение и безусловна заповед.

— Сър Хенри Лий — обърна се тя към един от присъстващите придворни, — моля, разпоредете се стражата да бъде в готовност и гребците да заемат местата си в баржата. Лорд Съсекс и лорд Лестър, още веднъж ви подканям да си подадете ръка. И, ей богу, бъдете сигурни, че оня, който откаже да го направи, ще има да посърба чорбата в нашия Тауър, докато види отново лицето ни. Ще сломя гордия ви дух, преди още да се разделим, давам ви кралската си дума за, това.

— Затворът — каза Лестър — може да се понесе, но да се лиши човек от възможността да съзерцава лицето на ваше величество, е все едно да загуби и светлината, и живота си. Ето моята ръка, Съсекс.

— Ето и моята — отговори Съсекс, — искрено и честно. Но…

— Не, за бога, нито дума повече — каза кралицата. — Така ще бъде по-добре — добави тя, като ги погледна вече по-благосклонно. — Когато вие, пастирите на народа, сте обединени, има полза и стадото, което управляваме. Защото, господа, нека ви кажа откровено, че вашите безсмислени кавги водят до пълно безредие и сред вашите слуги. Лорд Лестър, във вашата свита има ли джентълмен на име Варни?

— Да, милостива господарко — отговори Лестър. — Аз ви го представих и той има честта да целуне височайшата ви ръка, когато бяхте последния път в Нонсъч.

— Външността му наистина е привлекателна — каза кралицата, — но според мен не чак толкова, че да накара едно момиче от благородно семейство и с надеждно бъдеще да замени доброто си име срещу красотата му и да му стане любовница. Точно така обаче е станало. Вашият хубостник съблазнил дъщерята на оня славен старец, рицаря от Девъншир, сър Хю Робсарт от Лидкоут хол, и тя избягала с него от бащиния си дом като последна грешница. Зле ли ви стана, лорд Лестър? Побледняхте като мъртвец!

— Не, ваше величество — отговори Лестър, но тия думи му струваха изключително усилие на волята.

— Вие безсъмнено сте болен, милорд — каза кралицата и бързо се приближи до него, очевидно силно обезпокоена. — Повикайте Мастърс, повикайте придворния хирург! Къде ли може да са тия лениви глупци? Заради тяхното нехайство ще загубим гордостта на нашия двор. Нима е възможно, Лестър — продължи тя, — като го погледна с голяма нежност, — страхът от моя гняв да ви развълнува така силно? Не се съмнявайте нито за миг, благородни Дъдли, че бих могла да ви упреквам за безразсъдството на вашия приближен. Нима не зная, че вашите помисли са отдадени на съвсем други неща? Оня, който иска да се изкачи до орловото гнездо, милорд, не се интересува кой лови пеперуди в подножието на пропастта.