Уолтър Скот - Кенилуърт

— А тогава кой от неговите хора, за бога, е дръзнал да наруши заповедта ми, като не е допуснал моя лекар дори само да влезе при оня, при когото го бях изпратила, за да го лекува? — учудено попита кралицата.

— Виновникът за това е пред вас, мадам — отвърна Уолтър, като се поклони ниско. — Единствено аз съм виновен и лордът напълно заслужено ме изпрати тук, за да понеса последствията на едно провинение, за което той е толкова отговорен, колкото сънищата на спящия са отговорни за делата на будния.

— Как? Значи, това си бил ти? Ти си пропъдил моя пратеник и моя личен лекар от замъка Сей? — възкликна кралицата. — Какво е дало повод за подобна дързост на този, който изглежда толкова предан или по-точно, чието поведение говори за безрезервна преданост към неговата върховна господарка?

— Мадам — отговори младежът, който бързо схвана, че въпреки привидната строгост лицето на кралицата не изразява непреклонност, — в нашия край се казва, че по време на лечението лекарят е върховен господар на своя пациент. Благородният лорд по това време беше подвластен на един лечител, чиито съвети му принесоха голяма полза и който изрично забрани пациентът му да се безпокои през нощта, тъй като това можело да му струва живота.

— Твоят господар сигурно се е доверил на някакъв лекар-шарлатанин — каза кралицата.

— Не зная, мадам, но едва сега, след първия си истински сън от дълго време насам, господарят се събуди тази сутрин бодър и пълен със сили.

Придворните се спогледаха един друг, но не толкова от желание да споделят случилото се, колкото с намерението всеки да разбере какво мислят другите за тази новина. Без да се опитва да прикрие задоволството си, кралицата бързо отвърна:

— Честна дума, радвам се, че сега му е по-добре. Ти обаче си постъпил много дръзко, като не си допуснал доктор Мастърс да влезе при графа. Нима не знаеш, че в светото писание е казано: „В многобройността на съветите е сигурността“?

— Да, мадам — рече Уолтър, — но аз съм чувал учени хора да казват, че в случая става дума за сигурността на лекарите, а не на пациентите.

— Бога ми, дете, ти улучи право в болното място — засмя се кралицата, — тъй като познанията ми по еврейски език са доста поизбледнели. Вие какво ще кажете, лорд Линкълн, правилно тълкуване ли даде момчето на този текст?

— Думата „сигурност“, милостива господарко — започна епископът на Линкълн, — в случая е един малко прибързан превод, тъй като еврейската дума…

— Милорд — прекъсна го кралицата, — вече казахме, че сме забравили еврейския език. А сега ти, младежо, кажи как се наричаш и къде си роден?

— Името ми е Роли, милостива кралице. Аз съм най-малкият син на една голяма и благородна фамилия от Девъншир.

— Роли? — повтори Елизабет, сякаш мъчейки се да си припомни нещо. — Не сме ли чували за твоята служба в Ирландия?

— Аз наистина имах щастието да служа там — отговори Роли, — но това едва ли е от такова значение, че да стигне до ушите на ваше величество.

— Те чуват по-добре, отколкото мислиш — каза благосклонно кралицата. — Ние сме чували за младежа, който защищавал един брод на Шенън срещу цяла банда диви ирландски бунтовници, докато реката почервеняла от тяхната и от неговата собствена кръв.

— Може и да съм пролял малко кръв — отговори младежът, като сведе очи, — но аз изпълнявах своя дълг, служейки на ваше величество.

Кралицата замълча за миг, сетне бързо рече:

— Ти си много млад, за да воюваш и да говориш така добре. И все пак трябва да си получиш наказанието, загдето си върнал Мастърс. Нещастният човек се простуди от пътуването по реката, защото получи нашата заповед, след като току-що се бе върнал от посещения в Лондон, но за него беше въпрос на чест и на лоялност незабавно да тръгне отново на път. Така че чуй, мистър Роли: никога няма да сваляш този изцапан плащ — докато не получиш друго повеление от нас. Това ще бъде наказанието ти, а това — прибави тя, като му подаде златно украшение, изработено във формата на шахматна фигура — ти подарявам, за да си го носиш на яката.

Роли, когото природата очевидно бе научила интуитивно на изискани обноски — нещо, което мнозина успяват да овладеят едва след дълъг опит, — се отпусна на едно коляно и поемайки накита от кралицата, целуна пръстите на ръката й. Той знаеше може би по-добре от всички придворни, които в момента я заобикаляха, как да съчетава предаността към кралицата с преклонението пред нейната красота. Първият му опит в това отношение бе толкова сполучлив, че напълно задоволи както суетата, така и властолюбието на Елизабет.