Уолтър Скот - Кенилуърт

— Не се страхувай — рече младежът, — не се страхувай, все някак ще ти помогна. Чакай само да си взема плаща.

— Но той ти е на раменете — учуди се Блънт. — Момчето съвсем се обърка.

— Ами, това е старото наметало на Трейси — отвърна Уолтър. — А аз не мога да дойда в двореца с друго облекло освен с подобаващото на джентълмен.

— Слушай — изсумтя Блънт, — твоите труфила могат да заслепят очите само на някой нищожен прислужник или вратар.

— Известно ми е — отговори младежът, — но все пак ще си взема собствения плащ, а отгоре на това ще си почистя и дрехите, преди да тръгна подире ти.

— Добре, добре — каза примирително Блънт, — стига си вдигал шум заради плаща и дрехите си, а се приготвяй по-бързо, за бога!

Не след дълго те вече се носеха по величествената и обширна гръд на Темза, която в момента слънцето огряваше с целия си блясък.

— Две неща има на този свят, които достойно могат да си съперничат — слънцето на небето и Темза на земята — каза Уолтър на Блънт.

— Слънцето ще ни огрява до самия Гринидж — отвърна Блънт, — а Темза би ни отнесла много по-бързо дотам, ако сега беше часът на отлива.

— И това ли е всичко, което си мислиш за тях, това ли те вълнува, в това ли виждаш единствената полза от съществуването на Краля на Природните сили и Кралицата на Реките — да дадат възможност на трима жалки страхливци, като теб, мен и Трейси, да извършат едно никому ненужно пътуване заради някаква си дворцова вежливост?

— Господи боже — отвърна Блънт, — да не би да съм искал да ми възложат това поръчение? Готов съм да оправдая и слънцето, и Темза за грижата им да ме отведат до място, където нямам особено желание да отида и където — като награда за усилията ми — очаквам да ми се отплатят като на куче, но честна дума — допълни той, като се вглеждаше напред от носа на лодката, — струва ми се, че сме тръгнали напразно. Вижте, лодката на кралицата е до пристана, сякаш нейно величество има намерение всеки момент да отплува по реката.

Това беше вярно. Кралската баржа с развяващия се над нея английски флаг и с гребците в пищните кралски ливреи бе закотвена в подножието на широка стълба, която извеждаше от реката нагоре. Около нея имаше още няколко лодки, предназначени за ония придворни от свитата, които не бе нужно да се намират в непосредствена близост с кралицата. Дворцовите стражи — най-снажните и най-красиви момчета, каквито Англия може да роди — пазеха с алебарди в ръка алеята от вратата на двореца до реката; макар че беше още рано, всичко изглеждаше готово за излизането на кралицата.

— Ей богу, това не предвещава нищо добро за нас — рече Блънт. — Само някаква неприятност би могла да накара кралицата да тръгне на път в такова неподходящо време. Мисля, че е най-добре веднага да се върнем и да съобщим на графа какво сме видели.

— Да съобщим на графа какво сме видели! — повтори думите му Уолтър. — А какво друго сме видели освен лодки и хора с яркочервени къси палта и с алебарди в ръка? Нека изпълним поръчението му и после да му разкажем какво ни е отговорила кралицата.

При тези думи той насочи лодката към един съседен пристан, защото на главния в този момент не би било почтително да се спре, и скочи на брега, последван неохотно от своите нерешителни и плахи другари. Когато наближиха вратата на двореца; един от офицерите на стражата им каза, че не могат да влязат, защото нейно величество щяла да се появи всеки момент. Те споменаха името на граф Съсекс, но и то не се оказа достатъчно силно, за да склони офицера, който заяви, че щял да загуби поста си, ако не изпълнявал точно дадените му заповеди.

— Нали ви казвах — замърмори отново Блънт. — Хайде, скъпи ми Уолтър, моля те, да сядаме в лодката и да се връщаме.

— Преди това искам да видя как ще излезе кралицата — отвърна спокойно младежът.

— Ти си луд — луд за връзване, ей богу! — извика Блънт.

— А пък ти — отвърна Уолтър — изведнъж стана страхливец. Виждал съм те да се справяш сам-самичък с по десетина рошави ирландци наведнъж, а сега си се разтреперал и си готов да побегнеш пред смръщения поглед на една красива дама.

В този миг вратите се разтвориха и през тях започнаха да излизат пищно облечените церемониалмайстори, а пред тях и встрани маршируваше почетната стража, състояща се от четиридесет млади благородници. След тази тържествена група, заобиколена от множество придворни, но така, че да вижда добре наоколо, а и нея да я виждат от всички страни, вървеше и самата Елизабет. Кралицата беше в разцвета на женската си зрелост и в пълния блясък на онова, което за една владетелка се определя с думата красота, а сред по-низшите обществени слоеве би било сметнато само за величествена осанка, съчетана с необикновено и властно лице. Елизабет се опираше на ръката на лорд Хънсдън, който поради роднинството си с нея по майчина линия често бе удостояван с такива знаци на приятелство.