Уолтър Скот - Кенилуърт

Замъкът Сей се охраняваше като обсадена крепост. Недоверието по това време бе нараснало до такава степен, че колкото повече се приближаваха до жилището на болния граф, Тресилиан и спътниците му все по-често биваха спирани и разпитвани от пеши и конни стражи. И наистина високите почести, с които кралица Елизабет удостояваше Съсекс и произтичащото от тях отявлено съперничество между него и граф Лестър, правеха наложителна подобна бдителност към неговата безопасност. През периода, който описваме, всички се вълнуваха от един въпрос — той или Лестър ще спечелят в последна сметка борбата за престиж пред кралицата.

Елизабет, следвайки женската си природа, обичаше да управлява с помощта на враждебни една към друга групировки, като поддържа постоянно равновесието между техните противоположни интереси и влияния, запазвайки в свои ръце правото да дава превъзходство на едната или на другата, в зависимост от държавните интереси или пък от женските й прищевки, защото дори и тя не беше надмогнала слабостите на своя пол. Да лавира умело, без да изпуска положението от ръцете си, да противопоставя едни интереси на други, да смирява оня, който смята, че той единствен се радва на нейното разположение, внушавайки му страха, че има и друг, може би не така любим, но не по-малко доверен от него — ето с какви хитрости си служеше тя през целия период на своето владичество. И макар често да даваше воля на една своя слабост — фаворизацията, тя все пак успяваше благодарение на своите хитри методи да предпазва от злотворното й влияние страната и управлението.

Двамата благородници, които си съперничеха по това време за нейното пълно благоразположение, се домогваха до целта си по съвършено различен начин. Казано по-общо, граф Съсекс бе по-полезен на кралицата, а Лестър — по-скъп на жената. Съсекс, както се изразяваха по онова време, „служеше на Марс“. Известни бяха големите му заслуги в Ирландия и Шотландия, особено при голямото въстание на север през 1569 година, което бе потушено преди всичко благодарение на неговия военен талант. Ето защо около него естествено се събираха и се стараеха да спечелят разположението му ония, които искаха да постигнат успехи във военното поприще. Освен това граф Съсекс имаше по-древен и по-благороден произход от своя съперник. Той бе наследник на родовете Фиц-Уолтър и Радклиф, докато гербът на Лестър бе опетнен от моралното падение на неговия дядо — деспотичния министър на Хенри VII, и доопетнен от позора на баща му — злощастния Дъдли, херцог Нортъмбърланд, убит на Тауър Хил на 22 август 1553 година 97 97 Дядото на Лестър, Едмънд Дъдли (1462–1510 г.), бил убит по обвинение в държавна измяна. Същата участ постигнала и неговия син херцог Нортъмбърланд. . И все пак фигурата, чертите на лицето и приятните обноски, които, бяха страшно оръжие в един двор, управляван от жена, даваха на Лестър достатъчно предимство, за да уравновесява военните заслуги, благородния произход и непоколебимото мъжество на граф Съсекс. Според мнението на двора, пък и на цялата страна, той бе любимецът на Елизабет, макар че тя (следвайки неизменната си политика) никога не показваше това достатъчно ясно, за да остави у него впечатлението, че е спечелил окончателно превъзходство над своя съперник. Ето защо болестта на Съсекс бе твърде навременна за Лестър, макар да предизвика сред обществото различни предположения и догадки. Докато застъпниците на единия граф бяха проникнати от мрачни предчувствия, поддръжниците на другия таяха радостни надежди за възможния изход от болестта. Междувременно — понеже в ония стари времена хората никога не са изключвали възможността спорът да се реши с помощта на меча — привържениците и на двамата придворни се събираха около своите покровители, позволяваха си да се появяват въоръжени дори в двора и постоянно нарушаваха спокойствието на кралицата с честите си и бурни разпри, които избухваха понякога едва ли не в самия дворец. Тия предварителни бележки са нужни на читателя, за да разбере смисъла на следващите събития.

При пристигането си в замъка Сей Тресилиан свари там цялата свита на граф Съсекс, както и близки приятели, дошли да го посетят заради неговото боледуване. Всички бяха въоръжени, а лицата им изразяваха дълбоко униние и загриженост, сякаш всеки миг очакваха яростно нападение от страна на противниковата групировка. Един слуга въведе Тресилиан в приемната зала, а друг отиде да доложи на графа за неговото пристигане. В приемната дежуряха само двама благородници от свитата на Съсекс, които рязко се отличаваха един от друг по облекло, външен вид и маниери. По-възрастният, човек в разцвета на годините си, очевидно знатен, бе облечен много скромно и стегнато. Беше нисък на ръст, с набито тяло и непохватни маниери, а върху строгото му и сериозно лице не можеше да се види ни следа от духовитост или въображение. По-младият, който изглеждаше на около двайсет години и нещо, бе пременен пищно според най-изтънчената тогавашна мода — с пурпурен кадифен плащ, богато украсен с дантела и бродерия, и с шотландска барета от същата материя, обиколена три пъти от златна верига и закопчана със златна тока. Прическата му беше като на изисканите господа от наше време — късо подстригани коси, вчесани нагоре алаброс. На ушите му висяха чифт сребърни обици с по един едър бисер на всяка. Младежът имаше добре сложена фигура, а лицето му, освен че беше красиво, беше също и силно изразително и одухотворено и недвусмислено говореше за твърдост и решителност на характера, за пламенност и предприемчивост, за дълбока мисъл и бърза съобразителност.