Уолтър Скот - Кенилуърт

— Изслушах ви, без да ви прекъсвам, мистър Тресилиан — каза той, — и искрено благодаря на бога, че никога досега не е допускал слухът ми да бъде оскърбяван от думите на такъв безчестен негодник. Би трябвало да те накаже бичът на палача, а не шпагата на благородник, но нека бъде и така! Защищавай се, подлецо!

С тия думи той хвърли на земята плаща си, удари силно Тресилиан с прибраната в ножницата шпага, а сетне я измъкна светкавично и се приготви за атака. Неговата бясна ярост в първия миг изуми Тресилиан така силно, както преди малко той бе изумил Лестър с думите си. Първоначалното чувство обаче бързо отстъпи място на възмущението, когато след незаслужените словесни обиди последва ударът, който изведнъж изби от главата му всички други мисли освен мисълта за съответен отговор. Тресилиан също извади шпагата си от ножницата и схватката започна. Макар да отстъпваше до известна степен на Лестър в майсторството, Тресилиан достатъчно добре владееше шпагата и се биеше смело. Освен това той бе далеч по-спокоен от своя противник, чиято ярост си обясняваше или с неочакван пристъп на безумие, или с някаква невероятна и страшна заблуда.

Битката продължаваше вече няколко минути, без нито един от противниците да бъде ранен, когато изведнъж откъм входа на терасата се дочуха гласове и бързи крачки на приближаващи се хора.

— Попречиха ни — каза Лестър на своя враг. — Вървете след мен!

В същия миг до ушите им стигна нечий глас:

— Момчето беше право — тук се бият.

Лестър бързо отведе Тресилиан до едно потайно място зад фонтаните, където те се скриха от погледите на шестима телохранители на кралицата, които минаха по главната алея на градината. Те чуха как един от тях каза:

— Къде ще ги намериш тука нощем сред тия пръскалки, клетки и дупки. Ще отидем до края на алеята и ако не ги срещнем, ще поставим един от нашите при входа и те ще останат в капана до сутринта.

— Нечувано! — обади се друг. — Да се вадят шпаги в такава близост до кралицата — едва ли не в двореца й! Да ги вземат дяволите! Трябва да са някакви пияни кресльовци, които са се счепкали. Да ти е жал да ги търсиш — нали заради дуел отсичат дясната ръка? Тежко е да загубиш ръката си само защото си размахал парче стомана, което така те привлича да го грабнеш.

— Ти също си драка, Джордж — каза трети. — Пази се — наистина има такъв закон.

— Че има — има — отново взе думата първият, — но тук той не подхожда много: дворецът не е на кралицата, а на лорд Лестър.

— И какво от това? — упостваше вторият. — Наказанието ще бъде също така строго, защото, докато управлява нашата милостива кралица — нека бог продължи дните й, — лорд Лестър ще бъде крал.

— По-тихо, глупако! — сряза го шепнешком третият. — Откъде знаеш, че някой не ни слуша?

Те минаха край укритието, но очевидно се интересуваха повече от разговора си, отколкото от търсенето на виновниците за нощната тревога.

Щом те отминаха, Лестър даде знак на Тресилиан да го последва. Те тръгнаха безшумно в обратната посока и успяха да се измъкнат през входа на терасата. Лестър заведе Тресилиан до кулата Мървин, където той отново се бе настанил, и преди да се разделят, каза:

— Ако имате достатъчно смелост, за да продължим и да завършим прекъснатата схватка, постарайте се утре, когато придворните напуснат замъка, да бъдете наблизо до мен. Аз ще издебна подходящ момент и ще ви дам знак.

— Милорд — отвърна Тресилиан, — при други обстоятелства аз бих ви попитал за причината на вашата необяснима и бясна омраза към мен. Вие обаче оставихте на рамото ми клеймо, което може да бъде измито само с кръв. Дори и да се намирахте на онова високо място, към което ви тласка вашето честолюбие, аз пак бих изискал от вас удовлетворение за опетнената си чест.

Те се разделиха, но нощните приключения на Лестър не свършиха с това. Той трябваше да мине край кулата Сейнтлоу, за да стигне До тайния коридор, който водеше към неговата стая, но при входа на кулата срещна полуоблечения лорд Хънсдън с гола шпага в ръка.

— И вас ли ви събуди този шум, лорд Лестър? — попита старият воин. — Хубава работа! Кълна се, че във вашия замък и нощем се вдига същата врява както и през деня. Преди два часа ме събудиха писъците на тази нещастна побъркана жена, лейди Варни, която нейният мъж отведе насила. Повярвайте ми, че ако не бяха пълномощията, които му дадохте вие и кралицата, аз не бих се сдържал и бих тупнал по главата вашия Варни. Сега пък и този скандал в градината — така наричате, струва ми се, алеята с каменната тераса, на която са наредени разни украшения.