Уолтър Скот - Кенилуърт

Докато тези мисли се блъскаха в главата на Лестър, тълпата угоднически и почтително се отдръпваше, за да му стори път, и той най-сетне зае отново Мястото си до кралицата, предизвиквайки всеобща завист и възхищение. Но ако пред хората, изпълнили сега прекрасната зала, можеше да се разкрие душата на човека, станал предмет на тази завист и на това възхищение, душата, в която като духове в магически кръг, начертан от зъл магьосник, се сблъскваха най-различни страсти — престъпно честолюбие, разбита любов, жажда за отмъщение и обмислена жестокост, — кой от тях, от най-видния придворен до най-нищожния слуга, обслужващ трапезата, би пожелал да си смени мястото с фаворита на Елизабет, с господаря на Кенилуърт?

Нови мъчения го очакваха, когато се върна при Елизабет.

— Идвате тъкмо навреме, милорд — каза тя, — за да разрешите един спор между нас, дамите. Сър Ричард Варни помоли за нашето разрешение да напусне замъка заедно с болната си жена. Каза ни, че е получил съгласието ви, тъй че нямаше причини да му отказваме нашето. Естествено ние нямаме ни най-малко желание да го откъсваме от грижите за тази нещастна млада личност, но трябва да знаете, че днес сър Ричард Варни бе толкова пленен от някои наши дами, че — както мисли графиня Рътланд — той няма да отведе бедната си побъркана жена по-далеч от езерото. Там ще я хвърли във вълните, ще я настани в кристалния дворец, за който ни разказваше омагьосаната нимфа, и ще се върне тук като весел вдовец, за да пресуши сълзите си и да потърси утеха при нашите дами. Какво ще кажете за това, милорд? Варни ни се представя вече в два-три образа, а вие сигурно най-добре знаете какъв е той всъщност. Мислите ли, че е способен да изиграе на своята жена такъв долен номер?

Лестър се смути, но положението беше крайно опасно и той трябваше на всяка цена да отговори.

— Вашите дами — отвърна той — имат прекалено лошо мнение за една от представителките на своя пол, щом допускат, че тя може да заслужи такава участ, или пък са прекалено несправедливи към нас, мъжете, след като ни считат способни да погубим една невинна жена.

— Чуйте го, дами! — каза Елизабет. — Като всички мъже и той е склонен да оправдае тяхната жестокост и да обвини нас в непостоянство.

— Не казвайте „нас“, ваше величество — защити се Лестър, — тъй като става дума за далеч по-скромни жени. Малките небесни светила могат да се отклоняват от своя път, но кой би могъл да обвини в непостоянство слънцето или Елизабет?

След този отговор разговорът тръгна в по-безопасна посока и Лестър живо го поддържаше, макар че това му струваше мъчително напрежение на волята. Явно беше, че този разговор доставя голямо удоволствие на Елизабет — тя се оттегли в покоите си едва когато часовникът на кулата удари полунощ, и това направи силно впечатление на всички, тъй като кралицата водеше обикновено отмерен и строг живот. Нейното излизане послужи като знак за цялото общество. Скоро гостите се прибраха по стаите си, където всеки си припомняше събитията през изминалия ден или мислеше за утрешните забавления.

Само нещастният господар на замъка и инициатор на този великолепен празник бе завладян от съвсем други мисли. Той нареди на прислужника си веднага да му изпрати Варни. След няколко минути слугата се върна и съобщи, че сър Ричард Варни преди един час напуснал замъка през задната вратичка заедно с други три лица, едно от които е било в носилка.

— Как е успял да напусне замъка, когато стражата беше вече на мястото си? — попита Лестър. — Аз мислех, че ще замине на разсъмване.

— Сигурно е изложил пред стражите някакви солидни причини — отвърна слугата. — Чух, че бил показал пръстена на ваша светлост.

— Да, да — каза Лестър. — Въпреки това е избързал малко. Останал ли е тук някой от неговите хора?

— Майкъл Ламборн, милорд — отговори слугата. — Не успели да го намерят никъде, когато сър Ричард Варни заминавал, и той бил много разгневен. Току-що видях, че Ламборн си оседлава коня, за да догони господаря си.

— Извикай го веднага тук! — заповяда Лестър. — Искам да му предам едно поръчение до господаря му.

Слугата се оттегли, а Лестър се разхожда известно време из стаята си, потънал дълбоко в мислите си.

„Варни е прекалено старателен — мислеше той — и крайно настойчив. Той очевидно ме обича, но преследва и свои собствени цели и не би се спрял пред нищо, за да ги постигне. Издигна ли се аз, ще се издигне и той и затова ми се струва, че прекалено страстно се стреми да премахне пречката, която според него стои между мен и короната. И все пак аз не бива да се унижавам с такава позорна стъпка. Тя ще бъде наказана, но трябва да направя това по-обмислено. Още отсега предчувствувам, че тази изключителна привързаност ще запали в душата ми адски огън. Не, не, засега е достатъчна само една жертва и тази жертва вече ме чака.“