Уолтър Скот - Кенилуърт

Той взе перо и бързо написа следното:

„Сър Ричард Варни, ние решихме да отложим делото, което ви възложихме, и най-строго ви нареждаме да не предприемате нищо, преди да получите нашите по-нататъшни нареждания. Веднага щом заведете благополучно поверената ви личност, трябва да се върнете в Кенилуърт. Ако грижите за безопасността на тази личност ви забавят повече, отколкото се предполагаше, нареждаме ви веднага да ни изпратите с бърз пратеник нашия пръстен, защото той ни е много необходим сега. Убедени във вашето пълно послушание, ние ви поверяваме на бога и оставаме ваш добър приятел и господар.

Р. Лестър

Предадено в нашия Кенилуъртски замък на 10 юли 1575 година от рождението на Христа.“

Тъкмо Лестър бе завършил и запечатал писмото, когато в стаята влезе Майкъл Ламборн, с високи ботуши, с пътна дреха, препасана с широк колан, и с плъстена куриерска шапка.

— Каква служба изпълняваш? — попита графът.

— Аз съм щалмайстор на щалмайстора на ваша светлост — отвърна Ламборн с присъщото си нахалство.

— Дръж си езика — сряза го Лестър. — Шегите, които могат да се правят пред сър Ричард Варни, са недопустими в мое присъствие. Можеш ли да настигнеш бързо господаря си?

— За около час ще го настигна, милорд, стига конникът и конят да издържат — отвърна Ламборн, преминал мигновено от фамилиарния си тон към най-дълбока почтителност. Графът го огледа внимателно от главата до краката.

— Слушал съм за теб — каза Лестър. — Казват, че си сръчен и находчив, но прекалено много обичаш пиенето и скандалите, за да може да се разчита на теб при някоя по-важна работа.

— Милорд, аз бях войник, моряк, пътешественик и търсач на приключения, а онзи, който се е занимавал с тия работи, живее с това, което му предлага днешният ден, защото не е сигурен в утрешния. И все пак дори и да съм злоупотребявал понякога в свободното си време, аз никога не съм пренебрегвал задълженията си към моя господар.

— Гледай да бъде така и този път — каза Лестър — и няма да съжаляваш. Предай колкото е възможно по-бързо това писмо лично в ръцете на сър Ричард Варни!

— Само това ли се иска от мен? — попита Ламборн.

— Да — отвърна Лестър, — но за мен е извънредно важно поръчението ми да бъде изпълнено бързо и точно.

— Няма да пожаля нито своите сили, нито хълбоците на коня — каза Ламборн и излезе.

„Ама че кратка излезе тайната аудиенция! — мърмореше под носа си той, докато се спускаше по задната стълба. — Пък аз очаквах кой знае какво. Мислех си, дявол да го вземе, че графът търси услугите ми за някаква по-особена история, а цялата работа била да предам едно писмо! Е, ще изпълня желанието му, пък може наистина да не съжалявам за това, както каза негова светлост. Преди да се научи да ходи, детето пълзи. С това сигурно трябва да започне и начинаещият придворен. Все пак аз ще погледна това писъмце-, което той е залепил толкова небрежно.“ Ламборн изпълни намерението си и от радост започна да пляска с ръце.

— Графинята! Графинята! — възкликна той. — В ръцете си държа тайна, която може да ме направи щастлив или да ме погуби! Напред, жребче! — извика той, като изведе коня си от конюшнята.

— Сега твоите хълбоци ще се запознаят с шпорите ми!

Ламборн се метна на седлото и напусна замъка през задната вратичка, където го пропуснаха веднага, тъй като сър Ричард Варни им бе дал такова нареждане.

Щом Ламборн и слугата си отидоха, Лестър облече една съвсем проста дреха, наметна плаща си, взе в ръката си фенер и като мина по един таен коридор, излезе на двора на замъка близо до входа на градината. Сега той разсъждаваше по-спокойно, мислите му бяха по-ясни от преди и той дори започна да гледа на себе си като на човек, комуто са сторили повече зло, отколкото е сторил сам той.

„Аз съм оскърбен дълбоко — убеждаваше сам себе си той, — но все пак се въздържах от незабавно отмъщение, на каквото имах право, и се ограничих само с най-човечни и благородни мерки. Но нима съюзът, опетнен вече от коварството на тази лъжлива жена, ще продължи да свързва и занапред ръцете ми и ще ми пречи да постигна величието, което ми е отредено от съдбата? Не, аз ще намеря начин да разкъсам тези вериги, без да посягам на живота. Тя наруши своята клетва и пред бота аз вече не съм свързан с нея. Ще ни разделят цели кралства, океани ще легнат-между нас и техните вълни, погълнали цели флоти, ще погълнат и нашата ужасна тайна.“

В такова настроение отмъстителният й тщеславен граф влеЗе в своята прекрасна градина, осветена от пълната луна. Нейната жълта светлина заливаше всичко и се отразяваше от белите камъни на стъпалата, на балюстрадите и на архитектурните украшения. В небесната синева нямаше нито едно облаче и бе толкова светло, сякаш слънцето току-що се беше скрило зад хоризонта. Многобройните мраморни статуи проблясваха на бледата светлина и приличаха на загърнати с бели наметала призраци, излезли току-що от гробовете си. Прозрачните струи на фонтаните излитаха нагоре във въздуха, сякаш се стремяха да погълнат лунните лъчи, преди отново да паднат в басейна като искрящ сребърен порой. Изминалият ден бе доста горещ и полъхът на нежния нощен ветрец над терасата на градината раздвижваше въздуха не по-силно от ветрилото в ръката на млада красавица. Многобройните певци на лятната нощ, свили гнезда в парка, сами се възнаграждаваха за мълчанието си през деня и техните несравними ту радостни, ту тъжни трели се преплитаха или се свиваха в строен хор, за да изразят сякаш възторга им от спокойната и безгрижна прелест на нощта.