Уолтър Скот - Кенилуърт

Капитан Кокс — оня прочут шегобиец от Ковънтри, чиято колекция от балади, алманаси и долнопробни разкази, подвързани с кожа и пристегнати за по-голяма сигурност с канап, и до днес буди завист у всеки антиквар — бе ръководител на това представление. Той препускаше юнашки, яхнал пръчката с конска глава, начело на английската войска, и — както твърди Лейнъм — с гордия си вид и с широкото размахване на меча наподобяваше опитен войн, сражаващ се при обсадата на Болоня под знамената на бащата на кралицата, страшния крал Хенри. С правото си на главнокомандуващ капитанът излезе пръв на арената. Начело на своите войници, гой мина край кралицата, поклони се и целуна дръжката на меча си и направи такъв скок, какъвто едва ли някой е правил някога с двуног кон — пръчката с конска глава. После отведе своите конници и пехотинци на срещуположния край на арената и зачака появата на противника.

Не се наложи да чака дълго, тъй като датските конници и пехотинци — които не отстъпваха на английските нито по брой, нито по смелост, нито по необичайност на въоръжението — скоро се появиха отсреща. Напред вървяха музиканти и свиреха на гайда, символизирайки своята северна страна, а водач им бе един всепризнат майстор на отбраната, който отстъпваше във военното изкуство може би само на капитан Кокс. В ролята си на нашественици датчаните заеха място под Галерията срещу кулата Мортимър и когато се приготвиха напълно, бе даден сигнал за настъпление.

Първото сблъскване на противниците бе сдържано, тъй като всяка от страните се страхуваше да не я изтласкат в езерото. Постепенно обаче започнаха да прииждат подкрепления и от обикновена схватка сблъскването се превърна в истинска битка. Както разказва и мистър Лейнъм, англичаните и датчаните връхлитаха един срещу друг като пламнали от ревност овни и се сблъскваха така яростно, че ту единият, ту другият от противниците се принуждаваше да отстъпи под страхотния грохот от ударите на тоягите върху щитовете. Накрая се случи и това, от което най-много се страхуваха по-опитните воини, участващи в битката: парапетът по края на моста, който бе доста слабо укрепен — може би нарочно, — в един момент рухна под напора на сражаващите се и това стана причина разпалената храброст на мнозина воини да бъде охладена чувствително. Някои от тях не умееха да плуват, а тези, които умееха, бяха затруднени от кожените и картонени доспехи, тъй че цялата история можеше да завърши доста зле. Всичко обаче беше предвидено — наблизо имаше няколко лодки, които приемаха злополучните бойци и ги откарваха на сушата. Измръзнали и разстроени, те се утешаваха с гореща бира и спиртни напитки, които им се поднасяха щедро, и не проявяваха никакво желание да продължат участието си в тази отчаяна битка.

Капитан Кокс, образцовият антиквар, на два пъти направи заедно с „коня си“ опасни скокове от моста в езерото. Това бе не по-малък подвиг от подвизите, на който и да е от знаменитите герои па рицарските романи (прочетени от него в съкратени издания) като Амадис, Белианис, Бевис или нашия Гай от Уорик; но единствен той и след двете несполуки се втурваше отново в самия център на боя. От него и от „коня му“ се лееше вода, но с примера си и с гръмогласните си заповеди той на два пъти повдигна сломения боен дух на англичаните и най-сетне над нашествениците-датчани бе удържана пълна и категорична победа, както го изискваха справедливостта и здравият смисъл. С пълно основание той бе увековечен от перото на Бен Джонсън, който — петдесет години по-късно — счита, че представлението в Кенилуърт е олицетворено най-ярко от духа на капитан Кокс, яхнал своя страшен дървен кон.

Читателят може да си помисли, че това грубо и примитивно зрелище не би могло да се хареса на Елизабет, под чието управление изящната литература разцъфтя отново, дворът й се прочу със своя вкус и изтънченост, а нейният Държавен съвет — с мъдростта и силата на духа си. Може би Елизабет искаше от политически съображения да прояви интерес към забавленията на народа или пък у нея бе заговорил духът на Хенри, но тя се смя от сърце на карикатурното изображение на рицарството в представлението на жителите на Ковънтри. Тя повика при себе си граф Съсекс и лорд Хъндсън — очевидно с желание да възмезди първия за продължителните и интимни разговори, с които бе удостоила граф Лестър — и заговори с него за зрелището, което сигурно допадаше повече на вкуса му, отколкото представленията, посветени на древността и митологията. Щом видя, че кралицата иска да се посмее и пошегува в компанията на своите военачалници, Лестър веднага използува дългоочакваната възможност да се оттегли. Моментът бе избран много сполучливо, тъй като всички придворни решиха, че неговото оттегляне е кавалерски жест, че графът очевидно иска да даде възможност на своя съперник да поговори спокойно с кралицата, вместо да злоупотребява с правото си на домакин и да не допуска никого до Елизабет.