Уолтър Скот - Кенилуърт

Въздействието на самото писмо обаче беше още по-удивително. Това беше същото писмо, което нещастната Еми бе писала на своя съпруг, за да му обясни причините за бягството си от Къмнър хол и да му съобщи, че е пристигнала в Кенилуърт, за да потърси неговата закрила. Еми изброяваше и всички обстоятелства, които я бяха принудили да търси убежище в стаята на Тресилиан и горещо молеше графа да й намери по-подходящ подслон. Писмото завършваше с пламенни уверения в предана любов и в готовност да изпълни волята му за всичко и особено за онова, което се отнасяше до нейното положение и място на пребивание, като го заклеваше само охраната или попечителството над нея да не бъдат доверявани на Варни.

Когато свърши четенето, Лестър изпусна писмото от ръцете си.

— Вземете шпагата ми, Тресилиан — каза той, — и пронижете сърцето ми, както аз бях готов да пронижа вашето преди малко!

— Милорд — отвърна Тресилиан, — вие ме обидихте жестоко, но през цялото време някакъв вътрешен глас ми казваше, че е станала невероятна грешка.

— Грешка! — извика Лестър и му подаде писмото. — Накарали са ме да считам негодника за честен човек, а най-добрата и най-чистата жена — за лъжлива развратница! Кажи, отвратително момче, защо това писмо пристига едва сега и къде е пратеникът?

— Страхувам се да ви кажа истината, милорд — отвърна момчето, като се стараеше да стои по-далеч, — но ето го и онзи, на когото то беше поверено.

В този миг се появи Уейланд и в отговор на въпросите на Лестър разказа накратко за всички обстоятелства, свързани с бягството им с Еми. Той разказа за опита да бъде убита, който я бе принудил да избяга, и за горещото й желание час по-скоро да се намери под закрилата на съпруга си; позова се на слугите в Кенилуърт, които тя бе молила да съобщят за нея на граф Лестър.

— Негодници! — извика Лестър. — И най-лошият от тях е Варни, а тя и сега се намира в негова власт!

— Но гой, надявам се, не е получил някакво съдбоносно нареждане? — попита Тресилиан.

— Не, не, не! — възкликна бързо графът. — В пристъп на безумие аз казах нещо, но то е отменено… всичко е напълно отменено, аз изпратих бърз пратеник и сега тя е в безопасност… би трябвало да бъде в безопасност.

— Да — каза Тресилиан, — „би трябвало да бъде в безопасност“, но аз искам да бъда сигурен в това. Моята разпра с вас свърши, милорд, но сега ми предстои друга — със съблазнителя на Еми Робсарт, който се крие зад гърба на нечестния Варни.

— Със съблазнителя на Еми! — прекъсна го Лестър с гръмотевичен глас. — По-добре кажете — с нейния мъж! С нейния измамен, заслепен и недостоен мъж! Тя е графиня Лестър и това е така вярно, както е вярно, че аз съм граф! Излишно е да ми посочвате пътя, по който да бъде възстановена справедливостта по отношение на нея, тъй като аз сам ще го последвам по своя собствена воля. Едва ли е нужно също да казвам, че не се страхувам от вашата принуда.

Благородството на Тресилиан веднага го накара да забрави за себе си и да насочи мислите си единствено към положението на Еми. Той не можеше да разчита на колебливите решения на Лестър, който беше крайно развълнуван и очевидно не беше в състояние да разсъждава спокойно. Неговите объркани уверения не можеха да убедят Тресилиан, че Еми не е изложена на опасност ст страна на помощника на графа.

— Милорд — каза спокойно той, — не искам да ви обиждам и съвсем нямам намерение да търся кавга, но моето задължение към сър Хю Робсарт ме принуждава да съобщя за всичко това на кралицата. Нека лично тя признае титлата на графинята.

— Не е необходимо, сър — високомерно отвърна той, — не си позволявайте да се намесвате. Единствено гласът на Дъдли ще съобщи за неговия позор. Аз сам ще разкрия всичко на Елизабет, а после ще побързаме към Къмнър хол.

Той отвърза коня си, метна се на седлото и с всички сили препусна към замъка.

— Сложете ме пред себе си, мистър Тресилиан — помоли се момчето, като видя, че Тресилиан също бърза да тръгне. — Още не съм завършил моя разказ и вашата закрила ще ми бъде нужна.

Тресилиан изпълни молбата му и последва графа, макар и не с такъв отчаян галоп. По пътя момчето с горчиво разкаяние призна, че за да отмъсти на Уейланд за неговата потайност и за нежеланието да отговори на настойчивите му въпроси за графинята — макар Дики да считаше, че заслужава доверието му, — бе задигнал писмото, което Еми бе изпратила чрез Уейланд до Лестър. Той се канел да върне писмото още същата вечер, защото бил сигурен, че ще види Уейланд, след като той изпълни в представлението ролята на Арион. Дики се изплашил още в първия момент — когато видял до кого е адресирано писмото, — но като преценил, че Лестър няма да се върне в Кенилуърт до вечерта, решил, че ще успее да го даде на оня, комуто то било поверено. Уейланд обаче не се явил на представлението, тъй като Ламборн го изгонил от замъка; момчето не могло да го намери, не му се открила и възможност да поговори с Тресилиан, а писмото — адресирано не до който и да е, а до самия граф Лестър — си стояло у него и той започнал да се тревожи силно за последиците на своята дяволия. Предпазливостта, дори страхът, които проявявал Уейланд по отношение на Варни и Ламборн, дали повод на Дики да мисли, че писмото трябва да попадне лично в ръцете на графа и че сигурно би навредил на дамата, ако го предаде чрез някой от слугите. На два-три пъти той се опитвал да стигне до графа, но поради странната му външност и бедното облекло грубите слуги отклонявали молбите му и го гонели. Веднъж му про-вървяло наистина — като обикалял наоколо, намерил в изкуствената пещера кутийката за скъпоценности на нещастната графиня. Той я бил забелязал още по време на пътуването, тъй като нищо не убягнало от любопитните му очи. Опитал се да върне кутийката на графинята или да я даде на Тресилиан, но като не успял, връчил я — както видяхме, — в ръцете на самия Лестър, когото за съжаление не познал в облеклото му на слуга.