Уолтър Скот - Кенилуърт

Докато кралицата говореше, нещастният Тресилиан изведнъж си спомни за даденото пред Еми обещание и успя да възпре спонтанния си порив да разобличи лъжата, която бе установил със собствените си очи. В опита да се овладее обаче той не можа да прикрие колебанието си. Объркаността му направи много неблагоприятно впечатление както на Елизабет, така и на всички присъствуващи. Той прехвърляше в ръцете си взетите книжа като някакъв глупак, който не е в състояние да вникне в тяхното съдържание. Кралицата започна видимо да губи търпение.

— Вие сте учен човек, сър — каза тя, — и то изтъкнат учен, както съм чувала, а разчитате почерците удивително бавно. Кажете, истински ли са тези свидетелства, или не?

— Ваше величество! — отговори той, явно объркан и раздвоен, защото не искаше да признае достоверността на свидетелствата, които по-късно може би щеше да се наложи да опровергава, а в същото време искаше да удържи на думата си пред Еми и да й даде възможност, както й беше обещал, сама да защити правата си. — Ваше величество, вие искате да установя верността на тези свидетелства, но тя трябва да бъде доказана първо от онези, които изграждат върху тях своята защита.

— Е, Тресилиан, както виждам, вие сте не само поетичен, но и критичен — рече кралицата, като сви намръщено вежди. — Според мен документите, показани в присъствието на нашия благороден домакин, чиято чест е гаранция за тяхната достоверност, би трябвало напълно да ви убедят. Щом обаче настоявате за спазването на всички формалности, нека Варни… или по-добре вие, лорд Лестър, тъй като работата вече засяга вас — при тези думи, макар и изречени без определена цел, тръпка прониза графа чак до мозъка на костите, — кажете, с какво можете да докажете достоверността на тези книжа?

Варни побърза да отговори, изпреварвайки Лестър:

— С позволението на ваше величество младият лорд Оксфорд, който присъства тук, познава добре почерка и репутацията на мистър Антъни Фостър.

Граф Оксфорд, млад прахосник, комуто Фостър често бе давал пари под лихва, каза, че познава Фостър като заможен, свободен поземлен собственик и потвърди, че представеното свидетелство е написано от неговата ръка.

— А кой може да потвърди подписа на лекаря? — попита кралицата. — Струва ми се, че се нарича Аласко.

Мастърс, лекарят на нейно величество, който си спомни как го бяха отпратили от замъка Сей и знаеше, че с показанията си ще удовлетвори Лестър и ще нанесе удар на граф Съсекс и на неговите привърженици, заяви, че често се е съветвал с доктор Аласко и че той е голям учен, с дълбоки познания, макар да няма свидетелство за медицинска практика. Зетят на Лестър, граф Хънтигдън, и старата графиня Рътланд също похвалиха доктор Аласко и си спомниха, че свидетелството е написано със същия изящен и красив почерк, с който той обикновено им пишел своите рецепти.

— Е, мистър Тресилиан — каза кралицата, — с това, струва ми се, приключва тази история. Още преди падането на нощта ще направим необходимото, за да помирим стария сър Хю Робсарт с този брак. Вие изпълнихте своя дълг по-дръзновено, отколкото е допустимо, но ние не бихме били жена, ако не съчувствахме на страданията, причинени от истинската любов. Затова ви прощаваме за дързостта, пък и за непочистените ботуши, чиято миризма надделя над парфюмите на лорд Лестър.

Така говореше Елизабет, чиято крайна чувствителност към миризмите години по-късно я бе накарала да изгони от залата за аудиенции Есекс, тъй като миризмата на неговите ботуши я бе разгневила така, както тази вечер я разгневиха ботушите на Тресилиан.

Тресилиан обаче бе успял да се съвземе и да преодолее вцепенението си от безочливата лъжа, така правдоподобно поддържана и противоречаща напълно на онова, което бе видял със собствените си очи. Той се хвърли напред, падна на колене и като хвана края на дрехата на кралицата, извика:

— Господарко, вие сте християнка, вие сте коронована кралица и трябва да сте еднакво справедлива към всички свои поданици! Ако се надявате на божията милост пред оня последен съд, пред който всички трябва да отговаряме, окажете ми една-единствена милост! Моля ви, не решавайте това дело така прибързано! Дайте ми само едно денонощие и аз ще ви докажа неопровержимо, че документите, които твърдят, че нещастната лейди е болна и се намира в Оксфорд, са измамни като самия ад!

— Пуснете шлейфа ми, сър! — рече Елизабет, стресната от неговия порив, макар в лъвското й сърце никога да нямаше място за страх. — Този човек явно е обезумял! Моят находчив кръщелник Харингтън, изглежда, него е описал в своята поема „Бесния Роланд“ 146 146 Поема от италианския поет Лудовико Ариосто (1474–1533 г.), която Харингтън, поет, преводач и мемоарист, превел на английски. . Трябва да се признае все пак, че упоритостта му е удивителна. Отговорете, Тресилиан: какво ще направите, ако след изтичането на тези двайсет и четири часа не успеете да представите доказателства, които да оборят правдоподобните свидетелства за болестта на тази лейди?