Уолтър Скот - Кенилуърт

Кралицата едва бе стъпила на моста, когато пред очите й се откри ново зрелище. По даден от музиката знак в езерото, иззад едно леговище на чапли, се появи сал, направен така, че да наподобява малък плаващ остров. Осветен от многобройни факли и обкръжен от фигури, изобразяващи морски коне 145 145 В митологията — коне, чиято задна част представлява опашка на риба. , възседнати от тритони, нереиди и всевъзможни други божества на моретата и реките, салът бавно заплува към долния край на моста.

Внезапно на островчето се появи красива жена, облечена в небесносиня копринена туника и пристегната с широк пояс, върху който бяха изписани разни знаци, наподобяващи юдейски талисмани. Целите й ръце и крака бяха голи, а китките и глезените й бяха украсени с необикновено големи гривни. Върху дългите й лъскави черни коси бе прикрепен венец от изкуствен имел, а в ръцете си държеше жезъл от черно дърво със сребърен връх. Съпътстваха я две нимфи, облечени със също такива чудновати дрехи.

Всичко бе пресметнато толкова добре, че жената от Плаващия остров стъпи със спътничките си на брега при кулата Мортимър точно в мига, когато Елизабет стигна там. С красиво построена реч непознатата съобщи, че тя е прочутата Езерна дама, прославена в легендите за крал Артур; че е възпитала непобедимия сър Ланселот; че нейната красота се оказала по-силна от мъдростта и магиите на всемогъщия Мерлин. Още от тези далечни времена живеела тя в своя кристален дворец, въпреки че Кенилуърт преминавал от ръцете на едни прославени и могъщи владетели в ръцете на други. Сакси, датчани, нормани, родовете Сейнтлоу, Клинтън, Монфор, Мортимър, Плантагенет — колкото и страшни и величествени да били — не могли да я накарат да подаде глава от водата, която скривала нейния кристален дворец. Сега обаче е дошла тази, чието величие далеч надминава величието на всички тия прочути имена, и затова Езерната дама е излязла, за да й изрази своята почит и да покани несравнимата Елизабет да вземе участие във всички забавления и развлечения, които са в състояние да й предложат замъкът и неговите околности, езерото и неговите брегове.

Кралицата изслуша учтиво тази реч и отвърна шеговито.

— Ние мислехме, че езерото е част от нашите владения, но щом към него предявява претенции една толкова известна дама, ще бъдем щастливи при друг удобен случай да продължим нашия разговор и да съгласуваме нашите интереси.

След този благосклонен отговор Езерната дама изчезна и на нейно място върху един делфин се появи Арион, обкръжен от морски божества. Поел ролята на Арион вместо отсъстващия Уейланд, Ламборн така се бе вкочанил от продължителното си престояване в стихията, към която не беше особено добре разположен, че не бе успял да научи речта си наизуст, пък и не беше си осигурил суфльор, какъвто имаше вратарят. Затова той реши да се измъкне с дързост от затрудненото си положение, смъкна маската си и извика:

— Дявол да го вземе! Аз не съм нито Арион, нито Орион, аз съм честният Майк Ламборн, който от сутринта до вечерта пи за здравето на нейно величество и дойде тук, за да й каже: „Добре дошли в Кенилуъртския замък!“

Тази спонтанна проява отговори може би по-добре на целта, отколкото би направила това предварително подготвената реч. Кралицата се засмя от сърце и на свой ред заяви, че това е най-добрата реч от всички, които е чула през този ден. Ламборн, схващайки бързо, че шегата му е спасила кожата, изскочи на брега, ритна делфина и обяви, че никога вече няма да има работа с риби освен на обяд.

В мига, когато кралицата се готвеше да влезе в замъка, над сушата и над водата лумнаха ония незабравими фойерверки, които познатият вече на читателя мистър Лейнъм описва с цялата сила на красноречието си.

„Толкова ослепителен беше блясъкът от пламтящите стрели, от святкащите ракети, от огнения поток на искрите, от припламванията на мълниите — разказва Пазителят на вратата на заседателната зала, — така подобни на гръмотевици бяха гърмежите — продължителни, смразяващи и силни, сякаш се разкъсваше небето, океанът се надигаше, а земята се тресеше, че въпреки смелостта си аз изпитах истински страх.“

В никакъв случай нямаме намерение да предаваме с всички подробности блестящите тържества в Кенилуърт като мистър Лейнъм, откъс от чието описание цитирахме в края на миналата глава. Достатъчно е да кажем, че под залповете от ослепителни фойерверки, за чието описание заимствувахме красноречието на мистър Лейнъм, кралицата влезе в двора на замъка през кулата Мортимър. Като мина край дългата редица езически богове и древни герои, които с подгънато коляно я поздравяваха и й поднасяха подаръци, кралицата стигна най-сетне до главната зала на Кенилуъртския замък, наредена за случая с изключителен разкош. Стените бяха покрити със скъпи копринени гоблени, въздухът бе напоен с благовония, отвсякъде се носеха звуците на омайваща музика. От високия дъбов таван, украсен с прекрасна резба, висеше красив полилей от позлатен бронз, който представляваше летящ орел, чиито разперени криле поддържаха шест фигури — три мъжки и три женски. Всяка от фигурите държеше в ръцете си по два свещника, така че залата се осветяваше от двайсет и четири восъчни факли. Под един великолепен балдахин в дъното на тази прекрасна зала бе разположен кралският трон. Встрани от него имаше врата, която водеше към дълга анфилада от стаи, обзаведени с не по-малък разкош и предназначени за кралицата и нейните дами, в случай че тя пожелае да се уедини.