Уолтър Скот - Кенилуърт

— Сега вече сигурно идват — каза Роли. — Колко е величествен този шум, Тресилиан. Ние го слушаме така, както моряците след дълго плаване слушат шума на прибоя, който се разбива в далечния и непознат бряг.

— Тълпа! — обади се презрително Блънт. — Шумът, който тя вдига, ми прилича повече на мученето на моите крави из пасбищата на Уитънс Уестлоу.

— Струва ми се, че самият гой не би имал нищо против да си попасе — прошепна Роли на Тресилиан. — Способен е да мисли само за тлъсти волове и богати пасбища. Не се е отдалечил много от своите бикове и става малко по-възвишен само тогава, когато му се наложи да удря и да пробожда.

— Тъкмо това ще го накараш да стори, ако не обуздаеш остроумието си — каза Тресилиан.

— Ами, хич не се страхувам — отвърна Роли. — И ти, Тресилиан, си се превърнал в някакъв бухал, който лети само нощем: смени песните си със зловещо грачене и веселата компания — с усамотение.

— А себе си, Роли, към каква порода животни причисляваш, след като ни съдиш така строго? — попита Тресилиан.

— Кой, аз ли? Аз съм орел, който хич и не мисли за скучната земя, щом има възможност да кръжи в небето и да гледа слънцето.

— Умееш да се хвалиш, няма що! — възкликна Блънт. — И все пак, драги мистър Орел, пази се от клетката, пази се и от ловеца! Много птици са летели така високо, а после съм виждал как ги пълнят със слама и ги окачват на оградата, за да плашат ястребите. Но чуйте! Каква гробна тишина настъпи изведнъж!

— Шествието е спряло пред вратата на ловния парк — рече Роли — и една сибила сега предсказва на кралицата съдбата й. Прочетох стиховете — в тях няма никакъв аромат и на нейно величество навярно й е дошло до гуша от подобни поетични комплименти. По време на речта на съдията във Форд Мил, когато той говореше за привилегиите на Уорик, тя ми прошепна на ухото: „Pertaesa barbarae loquelae.“ 144 144 Дотегна ми да слушам груб език (лат.).

— Кралицата му прошепнала на ухото! — промърмори на себе си Блънт. — Боже мой, докъде стигна този свят!

По-нататъшните му разсъждения бяха прекъснати от приветствения вик на тълпата, който беше толкова гръмогласен, че ехото му се разнесе на много мили наоколо. Стражите, разположени край целия път, по който трябваше да мине кралицата, се присъединиха към всеобщите радостни възгласи, които се разпространяваха като горски пожар, достигнаха до замъка и известиха на всички, че кралица Елизабет е влязла в парка на Кенилуърт. Веднага гръмнаха оркестри, а от зъбчатите стени проехтяха топовни и пушечни залпове. Но и биенето на барабаните, и звуците на тръбите, и дори топовните изстрели се стопиха в оглушителните и неспирни поздравления на тълпата.

Когато шумът започна да стихва, при входа на парка се появи сноп светлина, започна да се разширява и да се засилва с приближаването си и тръгна по красивата широка алея, водеща към Галерията, където, както вече казахме, бе построена в два реда свитата на граф Лестър. Изведнъж по редиците се разнесе: „Кралицата! Кралицата! Пазете тишина и стойте мирно!“

Кавалкадата се зададе, осветена от двеста огромни восъчни факли, които двеста конника държаха в ръце. Всичко наоколо грееше, сякаш бе ден. Особено ярко бе осветена главната група, в чийто център бе самата кралица, облечена великолепно и обсипана със скъпоценни камъни. Тя яздеше млечнобял кон и го управляваше е изключително достойнство и грация Цялата й величественост и благородната й осанка издаваха наследницата на сто крале.

Придворните дами, които яздеха редом с нейно величество, се бяха погрижили тоалетите им да не бъдат по-пищни, отколкото изискваше рангът им и случаят, така че никое друго светило не можеше да затъмни с блясъка си величието на кралската особа. И все пак очарованието на тези дами и обстоятелството, че дори и при ограниченията, наложени от разума, тоалетите им си оставаха от разкошни по-разкошни, говореха, че те са цветът на едно кралство, прочуто с блясъка и красотата си. Свободни от ограниченията, тегнещи върху жените, мъжете бяха облечени с пищност, която не се поддаваше на описание.

Лестър, който блестеше като статуя от злато, обсипан целият със скъпоценни камъни и златен брокат, яздеше от дясната страна на нейно величество — като домакин и като неин щалмайстор. Черният му жребец нямаше дори и един-единствен бял косъм по тялото си и се считаше за един от най-прочутите бегачи в Европа. Графът го бе купил за грамадна сума специално за случая. Бавното движение на кавалкадата дразнеше прекрасното животно и то извиваше гордата си шия и хапеше сребърната юзда, която го възпираше да полети напред. От муцуната му капеше изобилна пяна и човек имаше чувството, че стройните му крака са покрити с парцали сняг. Ездачът беше достоен за високото положение, което заемаше, и за великолепния кон, който яздеше, тъй като в цяла Англия, а сигурно и в Европа, едва ли имаше човек, който да владее ездитното изкуство по-добре от Дъдли. Както и всички останали придворни, той яздеше гологлав и червените отблясъци на факлите играеха по неговите дълги и къдрави черни коси и по благородното му лице, което наистина беше толкова красиво, че и най-строгите критици биха могли да намерят в него само един недостатък, при това благороден недостатък — прекалено високото чело. В тази паметна вечер по лицето на графа бе изписана признателността и вълнението на човек, който съзнава каква висока чест му е оказала кралицата, а също и гордостта и удовлеттворението, съответстващи на такъв забележителен момент. И макар че нито очите, нито лицето му издаваха някакви други чувства освен тези, които подхождаха за събитието, някои от приближените му забелязаха, че графът е необикновено блед, и споделиха помежду си тревогата, че той се уморява повече, отколкото му позволява здравето.