Уолтър Скот - Кенилуърт

Селцето Къмнър е красиво разположено на хълма, а сред близкостоящия до него гъсто залесен, парк се издига обитаваният от Антъни Фостър старинен замък, чийто развалини са се запазили и до днес. По времето на нашия разказ паркът беше пълен с огромни дървета, най-вече със стари, могъщи дъбове, които простираха гигантските си клони над високата стена, обграждаща цялото имение. Това придаваше на замъка мрачен, усамотен, манастирски облик. В парка се влизаше през една старинна порта на външната стена, състояща се от две грамадни дъбови крила, плътно обковани с гвоздеи, като вратите на древен град.

— Ще трябва здравата Да се поизпотим — забеляза Майкъл Ламборн, оглеждайки портата, — ако подозрителността на стопанина не ни допусне вътре, което не е изключено, щом появяването на онова копринено чучело — търговеца на платове — край замъка го е обезпокоило тъй много. Впрочем не — добави той, след като бутна леко портата, която веднага се открехна, — вратата е гостоприемно отворена. Вече сме в забранената земя и освен пасивната съпротива на тежката дъбова врата с ръждясали панти срещу ни друго препятствие няма.

Сега те стояха на една алея, засенчена от споменатите по-горе стари дървета и оградена с висок жив плет от тис и бодлива зеленика. Плетът обаче не беше подкастрян от много години и беше избуял в огромни храсти или по-точно в дървета-джуджета, които надвесваха мрачно тъмните си клони над красиво очертаната някога пътека. Самата алея беше обрасла с трева и на едно—две места беше запречена от купища изсъхнали клони, окастрени от отсечените наблизо дървета и струпани тук да съхнат. Пътечките и алеите, които пресичаха тази главна алея, също бяха обсипани и задръстени от купчини клони и цепеници, а тук-таме бяха израснали храсти и къпини. Тягостното впечатление, което обикновено се поражда у нас, когато виждаме как създаденото от човешки труд запустява и погива от нехайство и немара, как следите от човешки живот постепенно се заличават под напора на зелената растителност, тук се допълваше от обстоятелството, че високите дървета и разпрострелите се клони обгръщаха парка в мрак дори тогава, когато слънцето бе в зенита си, и навяваха съответни мрачни мисли на посетителя. Даже Майкъл Ламборн почувствува това, макар че по характер беше чужд на всякакви възприятия освен на онези, които въздействаха непосредствено на буйната му натура.

— В тази гора е тъмно като в устата на вълк — каза той на Тресилиан, докато вървяха бавно по пустата и затрупана с клонки алея; пред очите им тъкмо се бе появила наподобяващата манастир фасада на стария замък със стреловидни прозорци, тухлени стени, обрасли с бръшлян и пълзящи растения, с високи комини, иззидани от тежки каменни блокове.

— И все пак — продължи Ламборн — Фостър добре го е измислил. Щом не иска гости, съвсем правилно е, че поддържа владението си в такъв вид, който да предразполага малцина да нарушат усамотението му. Ако Антъни обаче бе останал такъв, какъвто го знаех някога, тези огромни дъбове отдавна да са станали собственост на някой почтен търговец на дърва; тук наоколо и в полунощ би било по-светло, отколкото е сега по пладне, а самият Фостър би прахосвал парите в някое потайно кътче в покрайнините на Уайтфрайърс.

— Толкова разточителен ли е бил на времето? — попита Тресилиан.

— Да — отвърна Ламборн, — като всички нас — не беше нито светец, нито спестовник. Това, което най не харесвах у Тони, беше, че обичаше да се развлича сам, но ръмжеше, когато някоя капчица се излееше не в неговата воденица. Спомням си добре, че сам излокваше такова количество вино, с каквото аз не бих се справил даже с помощта на най-отчаяния пияница в Бъркшир. Това, както и присъщата му склонност към суеверие, го правеше съвсем непоносим в прилично общество. А сега се е напъхал в тая дупка, която е напълно подходяща за такава хитра лисица като него.

— Позволете ми да ви запитам, мистър Ламборн — каза Тресилиан, — щом вашите разбирания дотолкова се различават от тези на вашия стар приятел, защо така настойчиво се стремите да подновите познанството си?

— Позволете ми и аз да ви попитам нещо, мистър Тресилиан — прекъсна го Ламборн. — Защо така настойчиво искахте да ме съпроводите?

— Аз ви изложих съображенията си още снощи, когато поех част от залога ви — каза Тресилиан, — от най-обикновено любопитство.

— Аха! — възкликна Ламборн. — Ето как вие, вежливите и сдържани джентълмени, искате да ни използвате нас, чистосърдечните хора! Ако в отговор на вашия въпрос бях казал, че най-обикновено любопитство ме кара да посетя Антъни Фостър, щяхте да сметнете това за шмекеруване, щяхте да помислите, че подготвям някаква хитрост. Затова си мисля, че в случая всеки отговор би ми свършил работа.