Уолтър Скот - Кенилуърт

След малко слугата се върна, внимателно изтегли резето и лоста и отвори вратата. Те преминаха под свода и се намериха в квадратен двор, ограден със сгради. Срещу свода имаше друга врата, която слугата отвори по същия начин, и ги въведе в зала с каменен под, обзаведена оскъдно с няколко старинни и груби мебели. Прозорците бяха високи и широки и почти достигаха до обшития с черен дъб таван. Тези, които гледаха към квадратния двор, се засенчваха от високите околни сгради и тъй като бяха пресечени от масивни каменни решетки и бяха плътно изрисувани с картини с религиозни сюжети и сцени от светото писание, почти не пропускаха светлина, а и малкото лъчи, които все пак успяваха да проникнат вътре, добиваха мрачния и тъжен оттенък на цветните стъкла.

Тресилиан и неговият спътник имаха достатъчно време да забележат всички тези подробности, защото трябваше доста да чакат появяването на сегашния господар на замъка. Макар че Тресилиан бе подготвен за среща с една зловеща и неприветлива личност, грозотата на Антъни Фостър надмина всичките му очаквания. Фостър беше среден на ръст, с яко телосложение, но толкова грубо и недодялано, че го правеше да изглежда като същински урод и придаваше на движенията му тромавостта и несръчността на куц човек, който в същото време е и левак. Косите му — известно е на всеки, че за стъкмяването на тази част от тоалета си хората от онова време, пък и днес, са проявявали най-голяма взискателност и грижа, — вместо да бъдат прилично сресани на букли или пък опънати назад, както се вижда от някои старинни гравюри и както се вчесват днешните благородни особи, се подаваха изпод кожената му шапка на сплъстени черни фитили, очевидно никога не видели гребен, и висяха в безпорядък над сбръчканото му чело и около едно крайно самобитно и неприветливо лице. Пронизващите му черни очи бяха потънали дълбоко под дебели рунтави вежди и най-често гледаха надолу, сякаш се срамуваха от израза си и искаха да го скрият от чужди хора. Понякога обаче — когато искаше да разгледа някого, — той внезапно ги вдигаше и се втренчваше в оня, с когото разговаряше, и тогава те разкриваха буйните му страсти и силата на ума, който бе в състояние да потиска и прикрива по своя воля поривите на дълбоко спотаените чувства. В пълна хармония с тези очи и с общия облик бяха и чертите на лицето му — неправилни и толкова ярки, че се запечатваха неизличимо в паметта на всеки, който веднъж ги е видял. Съдейки по външността му, Тресилиан все повече се убеждаваше, че стоящият пред него Антъни Фостър е последният човек, на когото можеш да натрапиш едно неочаквано и нежелано посещение. Фостър носеше жакет от червеникавокафява кожа, с каквито се обличаха по онова време по-богатите селяни; от дясната страна на кожения му пояс бе втъкнат дълъг нож или кинжал с дръжка, а от лявата — къса тежка сабя. Когато влезе в залата, той вдигна очи и впи изпитателен поглед в двамата посетители, после пак ги отпусна надолу сякаш за да отброява крачките си, докато бавно се придвижваше към средата на помещението, и каза с тих, сподавен глас:

— Позволете ми да ви запитам за целта на вашето посещение, джентълмени.

Ясно беше, че очаква отговор от Тресилиан. Ламборн с право бе казал, че простата дреха не е в състояние да скрие оня внушителен вид, който най-сигурно говори за възпитание и достойнство. Отговори му обаче Майкъл с естествената непринуденост и фамилиарност на стар приятел и с тон, в който не се долавяше никакво съмнение, че ще бъдат посрещнати най-сърдечно.

— Ха! Скъпи мой приятелю Тони Фостър! — възкликна той, като хвана неохотно подадената му ръка и така силно я разтърси, че почти залюля яката фигура на човека, към когото се обръщаше. — Как живя през тия дълги години? Нима съвсем си забравил своя интимен приятел и другар от детските игри Майкъл Ламборн?

— Майкъл Ламборн! — каза Фостър и го погледна за миг. После сведе очи, измъкна най-учтиво ръката си от приятелското ръкостискане на посетителя и попита: — Значи, вие сте Майкъл Ламборн?

— Да — отговори Ламборн. — И това е толкова сигурно, колкото е сигурно, че ти си Антъни Фостър.

— Много добре — рече навъсеният домакин. — И какво очаква Майкъл Ламборн от своето посещение тук?

— Voto a Dios — възкликна Ламборн. — Очаквах по-добър прием от този, който намерих.

— Как си позволяваш дързостта ти, обеснико, злодеецо, приятелю на палача и на неговите клиенти — избухна Фостър, — да търсиш общение с човек, който няма нищо общо с клупа на Тай-бърн 17 17 Площад в Лондон, където до 1783 г. са се извършвали публични екзекуции. ?