Уолтър Скот - Кенилуърт

Наистина в характера на Елизабет по най-необичаен начин се съчетаваха здравият мъжки разум с чисто женските капризи. Поданиците й с пълни шепи се ползваха от добродетелите на кралицата, които далеч надминаваха недостатъците й, но придворните и приближените й доста често трябваше да търпят неочакваните и необясними прищевки, както и острите избухвания на нейния мнителен и деспотичен нрав. Тя беше грижлива майка за своя народ, но и истинска дъщеря на Хенри VIII. Въпреки че преживените на младини страдания и блестящото образование бяха обуздали и смекчили наследения характер на „безмилостния“ крал, те не бяха успели все пак да го изличат докрай.

„Нравът й — казва сър Джон Харингтън, остроумният и духовният кръщелник на кралицата, успял предостатъчно да се нагледа и на усмивките й, и на мрачните й погледи — често приличаше на нежния ветрец, който подухва в лятно утро откъм запад — той носеше ласка и утешение за всички. Думите й печелеха сърцата… И изведнъж — при най-малкото непослушание — тя беше в състояние да се промени така, че да не остане никакво съмнение чия дъщеря е… Усмивката й бе блясъкът на слънцето, под чиито лъчи всички искаха да се стоплят, тозчас обаче връхлиташе буря, неочаквано се събираха облаци и се разнасяше гръм, който можеше да порази всекиго.“

Тази променчивост на характера, както Лестър добре знаеше, беше най-опасна за ония, на които съдбата бе отредила да спечелят нейното благоволеше и които зависеха повече от нейното лично отношение, отколкото от услугите, които биха могли да окажат на кралството й. Разположението й към Бърли или Уолсингам, което по степента си не можеше изобщо да се сравнява с това, на което той се радваше, бе изградено — Лестър най-добре от всички разбираше това — върху разумната й преценка за тях, а не върху нейното пристрастие, и затова не го грозеше опасността от промяна и крушение, съпътстваща неизбежно издигналите се благодарение на личен чар и на женско благоволение. Кралицата ценеше тези изтъкнати и мъдри държавници единствено заради съветите, които й даваха, и за съображенията, които изтъкваха в подкрепа на своите мнения в Съвета; докато успехът на Лестър зависеше изцяло от онези променливи и краткотрайни изблици в настроението, които можеха да помогнат или да попречат на издигането на избраника в очите на неговата господарка — при това господарка, която непрекъснато се страхуваше да не забрави собственото си достойнство и да не подрони авторитета си на кралица, като си позволи да даде простор на женските си чувства. Лестър трезво преценяваше с какви трудности бе съпроводено неговото могъщество — „прекалено голямо, за да опази или да го захвърли“. Тревожно и напрегнато, той търсеше средства да задържи това свое несигурно положение, друг път мислеше как да се освободи безпрепятствено от него, но и за едното, и за другото съзираше твърде слаби изгледи за успех. В такива минути мислите му винаги се насочваха към тайния му брак и последиците от него. Той горчиво упрекваше себе си и нещастната графиня и отдаваше на тази прибързана стъпка, предприета в плама на онова, което сега наричаше безразсъдна страст, както невъзможността да за-твърди властта си, така и неизбежността на близкото си падение.

„Хората говорят — мислеше си Лестър в тези моменти на тревога и разкаяние, — че бих могъл да се оженя за Елизабет и да стана крал на Англия. Всичко свидетелствува, че има основания за подобни предположения. Този брак се възпява в балади, а простолюдието си хвърля шапките във въздуха от радост, като ги слуша. За него се намеква в училищата, шепне се в залата за аудиенции, проповедниците го благославят от църковния амвон; за него се четат молитви в калвинистките църкви в чужбина, дори и самите държавници тук подхвърлят подобна мисъл в Съвета. И тези дръзки намеци не се отхвърлят с порицание, нито с възмущение или насмешка, или поне с най-банално женско изявление, че тя би желала да живее и да умре като кралица-девственица. Словата й станаха по-любезни от всякога, макар да знае за слуховете, които се носят навсякъде, поведението й — по-благосклонно, погледите й — по-нежни; всичко говори, че тя желае да ме направи крал на Англия и да ме издигне над придворните бури и превратности, очаквайки само да посегна и да взема короната на най-славната империя в света. И тъкмо сега, когато аз смело бих могъл да протегна ръка, тя се оказва окована от тайна и неразкъсваема верига. А ето ги тук и писмата на Еми — възкликваше той и ги вземаше с раздразнение — с дотегливата молба да я призная открито за своя жена, да отдам дължимото и на нея, и на себе си и не знам си още какво. Струва ми се, че на себе си вече добре съм си отдал дължимото, а пък тя си мисли, че Елизабет ще посрещне тази новина с радостта на майка, която е научила за щастливия брак на своя любим син! Тя — дъщерята на Хенри който не е пощадил никой мъж в гнева си и никоя жена в страстта си — да се види измамена, доведена от играта на чувства до прага на признанието в любов към един свой поданик, който изведнъж се оказва женен! Да узнае, че са си играли с нея така, както разгулен придворен си играе с най-обикновено селско момиче! Тогава гневът й няма да се спре пред нищо, за да ме погуби!“