Уолтър Скот - Кенилуърт

— Кълна се в Рака и в Козирога — крещеше той, — и във всички светила, без да броя ония звезди, чието сияние съм виждал със собствените си очи из южните небеса и в сравнение с които нашите северни мъждиви небесни светлини не са нищо повече от четвъртпенсови свещички — кълна се, повтарям, че няма да допусна заради нечие настроение да се държа нелюбезно. Аз ще остана тук и ще отдам нужното внимание на моя достоен вуйчо. Господи боже! Нима могат да се пренебрегнат родствените връзки. Дай тук галон от най-хубавото си вино, вуйчо, и нека всички пият за здравето на благородния граф Лестър! Как? Няма ли да побъбрем и да си припомним старата ни близост? Няма ли да си поговорим, питам аз?

— На драго сърце, племеннико — отговори стопанинът, който очевидно искаше да се отърве от него, — но имаш ли достатъчно пари, за да платиш хубавото ми вино?

Подобен въпрос често е усмирявал мнозина развеселени пияници, но ни най-малко не повлия на намерението на Майкъл Ламборн.

— Значи, ти се съмняваш във възможностите ми, вуйчо? — попита гой, като измъкна шепа златни и сребърни монети. — С повече основание можеш да се съмняваш в съществуването на Мексико или на Перу! Би могъл да се съмняваш дори в кралската хазна! Боже, пази кралицата! Тя е добрата господарка на моя добър господар.

— Добре, добре, родственико — отвърна кръчмарят. — Моята работа е да продавам вино на оня, който може да го купи. Хайде, помощнико Джек, заеми се с длъжността си! И все пак, Майк, бих искал да знам как да се снабдявам и аз тъй лесно с пари като тебе.

— Е, добре, вуйчо, ще ти открия една тайна. Виждаш ли го това дребно старче? Старо и сбръчкано е като сушените картофи, с които дяволът си прави кашата, но в главата му, вуйчо — само между нас да си остане, — все едно, че е събран целият Потоси 118 118 Град в Южна Америка, Боливия, с богати сребърни мини, известен още от времето на испанските завоеватели. . Ей богу, той може да фабрикува монети по-бързо, отколкото аз изричам ругатни!

— Никога няма да сложа в кесията си пара от неговите, Майкъл — рече стопанинът. — Много добре знам какво се полага за фалшифициране на кралски монети.

— Макар и да си стар, вуйчо, ти си истински глупак. Не ме дърпай за дрехата, докторе, ти също си глупак! И понеже и двамата сте глупаци, трябва да ви обясня, че аз се изразих метафорично.

— Ти полудя ли? — ядоса се старецът. — Дяволът ли е влязъл в тебе? Да се махаме по-бързо оттук, преди да сме привлекли всички погледи.

— Всички погледи ли, казваш? — високо рече Ламборн. — Заблуждаваш се, драги. Давам ти дума, че оттук нататък никой няма вече да посмее да те погледне. Господа, заклевам се в бога, че ще избода с камата си очите на всеки, който се осмели да погледне този стар джентълмен. Стой си спокойно, старче! Всички тук са мои приятели, стари приятели от детинство, и никого няма да издадат.

— Не е ли по-добре да се оттеглиш в отделна стая, племеннико? — рече Джайлс Гозлинг. — Говориш странни и опасни неща, Р сега навсякъде е пълно с шпиони.

— Пет пари не давам за тях — отвърна самоуверено Майкъл.

— Шпиони! Пфю! Аз служа при благородния граф Лестър. А, ето го и виното! Напълни по чаша на всеки, виночерпецо, да пием за здравето на цветето на Англия — благородния граф Лестър! Повтарям — за благородния граф Лестър! А оня, който откаже, е чисто и просто свиня от бандата на Съсекс и аз ще го накарам да вдигне тоста дори ако трябва да му отрежа краката и да ги опуша като свински бут!

Никой не се възпротиви срещу тоста, предложен при такава страшна заплаха, а Майкъл Ламборн, чието пиянско настроение естествено се повиши още повече от новоизпитото вино, взе да възобновява шумно познанствата си с посетителите, които знаеше от по-рано. Те го приемаха почтително и със страх, защото и най-последният от слугите на графа-фаворит, особено пък човек като Ламборн, внушаваше по очевидни причини и едното, и другото чувство.

След като се увери, че придружителят, му няма да отстъпи от своето, старецът престана да спори с него, седна в най-тъмния ъгъл на помещението, поръча си чаша херес и сякаш задряма над нея; стараейки се да привлича колкото се може по-малко внимание към себе си и да не прави нищо, което би могло да напомни за присъствието му на Ламборн, който вече бе подхванал разговор със стария си приятел Голдтред от Абингдън.

— Няма да ми повярваш, приятелю Майк — каза търговецът, — но аз така се радвам, че те виждам, както се радвам, като видя парите на клиента. Е, сега вече, Майк, можеш да сместиш тайничко приятеля си в някой маскарад или в друго някакво забавление.