Фела Скот - Бялата дева

Тя бавно се изкачи по дългата вита стълба, като внимателно придържаше подноса на всяка стъпка. Огромни портрети на прадеди я гледаха отвисоко. Нарисуваните им очи като че ли отразяваха важността на семейната чест, а сериозните им лица й напомняха за дълга й към клана. Всичко наоколо я преследваше и тя беше потресена и объркана, изпълнена с мъка и болка за всичко, което бе загубила — загубила и себе си между другото.

Колин застана за миг пред вратата на стаята на брат си и събра мислите си от хаоса, за да се съсредоточи върху това, което предстоеше. Тя открехна тежката врата с лакът, като внимаваше да не се разклати нищо от подноса. По скърцането на пантите стана ясно, че тя влиза, и брат й вдигна поглед към нея. Тя измъчено се усмихна и придаде весела нотка на гласа си.

— Добро утро, Емет. — Колин погледна Джейкъб, прислужника на Емет, и се усмихна и на него. Изражението му си остана безразлично като каменна маска. Независимо от това, което чувстваше, Колин винаги се беше старала да е любезна с него, въпреки че понякога се чудеше защо си дава този труд. От дете нямаше доверие на безчувствения, студен мъж, и все още беше така. Сега като знаеше, че той е източникът на информация на брат й за това, което ставаше в замъка Грегър Касъл, тя още по-малко му имаше доверие. Тя отново насочи вниманието си към Емет.

— Добре ли спа?

Зелените му очи с форма като нейните се присвиха, а в тях се четеше гняв. Емет все още беше красив, но Колин виждаше, че недъгът му го беше състарил и той изглеждаше на повече от тридесет и едната си години. Мъжете от клана Макгрегър бяха наследили наситено зелените очи на майка си, но никой нямаше червената й коса. Вместо това те всички много приличаха на баща си, със смели и открити лица, заобиколени от гъста кафява коса. Темпераментът им също не отстъпваше на тоя на стария Макгрегър по бързина и сила и точно заради тази черта беше толкова трудно да се общува с Емет.

— Спах, както винаги си спя, сестричке, често се будих. Добре, че нямам какво да правя, освен да се излежавам, така че мога да си подремвам като бебе в люлка.

Тя се опита да не обръща внимание на горчивите му думи, но не успя да спре руменината, плъзнала по лицето й. Емет рязко се изсмя и Колин трепна, докато поставяше подноса върху една маса до прозореца. Джейкъб се приближи до нея и се приготви да я отмени.

— Можеш да си вървиш, Джейкъб. Искам да остана малко при брат си.

Джейкъб само кимна. Колин нищо не можеше да разбере от неговите остри, изсечени черти, но все пак усети, че той не я харесва. Изпънат и тежко, бавно Джейкъб ги остави сами. Колин се почуди дали нещо изобщо би могло да наруши равния му и спокоен ход.

— Погреба ли ги, както подобава, Колин?

Колин се приближи до прозореца и дръпна пердетата, за да влезе малко слънце.

Емет изохка и дръпна завивката на очите си.

— Да ме убиеш ли се опитваш! Затвори проклетите пердета — предпочитам тъмнината!

Колин не обърна внимание на избухването му.

— Имаш нужда от малко слънце, Емет. Тук вътре е мрачно. — Мрачно като че ли не беше най-точната дума за оскъдно обзаведената, студена стая на Емет. Тя подозираше, че той нарочно я беше оставил така, сякаш спалнята му беше нещо като затвор, за да му напомня, че не може да излиза.

— Така ми харесва. Оня дявол ме прати в тоя пъкъл още жив и предпочитам да не го виждам толкова ясно.

Буря се надигна в душата на Колин, както ставаше винаги, когато той се държеше по тоя начин.

— Самосъжалението няма да ти помогне.

— Напротив — изръмжа Емет. — Помага. Не ми отнемай това малко удоволствие, когато си нямам друго.

Колин си замълча и внимателно разгъна салфетката После вдигна чинията с каша. Тя се приближи до леглото, дръпна си стола до него и седна.

— Ето, най-добре ще е да я изядеш докато е гореща.

Тя сръчно напъха салфетката в пижамата му, като напълно съзнаваше, че той я изучава. Подаде му чинията, но той не пожела да я вземе. Тя вдигна една лъжица до устата му, като че ли наистина беше детето, на което се правеше. Той се обърна на другата страна.

— Моля ти се, Емет. Трябва да ядеш.

— Защо. Най-добре ще е да умра.

С дълбока въздишка Колин върна лъжицата в чинията.

— Това ли искаш? Да умреш?

Емет не отговори веднага.

— Това би трябвало да искам — да сложа край на нещастното си съществуване. Но аз искам да живея. Искам да живея, за да видя това копеле мъртво. Искам да заведа дявола в пъкъла с мен.

— Черния вълк е просто човек, Емет.