Виторио Скиралди - Целувам ви ръка

Възцари се тишина. Без да сваля поглед от къщата, Лука се надигна на лакът и застана на колене, хванал тежкия автомат с две ръце. После с мъка се изправи и бавно тръгна към вратата. Опустошението вътре бе такова, каквото само бомба бе в състояние да предизвика. Пиетро Николози и третият мъж имаха вид на парцалени кукли, на които сякаш някой беше изпразнил пълнежа, но ако трупът на рижия мъж бе запазил някаква абсурдна прилика с човешкия род, то експлозията чудовищно бе обезобразила трупа на съветника. Краката на Николози бяха напълно откъснати от трупа в две различни посоки. Лука изпита чувство на дълбока погнуса и усети по устните си онзи странен сладникав вкус, който добре му беше познат. Наведе се над трупа на непознатия и изтегли колана от панталоните му, след което го пристегна около рамото си и го уви два пъти около мишницата. Веднага се почувства по-добре, излезе навън и едва тогава осъзна, че всичко е свършило.

Приближи се до Ардицоне и го обърна по гръб. Куршумите бяха заличили носа от лицето му. Сега вече можеше да си тръгва. Някой друг щеше да се погрижи за труповете и да ги погребе. В това число и Пиетро Кораца. Не беше сгрешил, че го избра: Той бе свършил чудесна работа. Искаше му се да остане малко при него, но това тяло, проснато по корем, му се стори безкрайно далечно. Качи се в колата на Ардицоне и включи двигателя.

Тръгна нагоре по прашния път и излезе от падината, след което отби встрани между дърветата, стигна до мястото, където беше оставил своя автомобил, и се качи в него. Беше рисковано да се появява в града с фламинията на Ардицоне, изпонадупчена от куршумите. Преди да потегли, пристегна още по-здраво колана, с който бе обездвижил раненото си рамо. Макар и бавно, но можеше да шофира. Имаше достатъчно време на разположение, стига, разбира се, да не изпаднеше в несвяст, преди да пристигне.

Половин час по-късно спря пред хотел „Три звезди“. Улицата беше много оживена, но никой не го забеляза. Обърна се, за да вземе пуловера си от задната седалка, и почувства ужасна болка. За момент му се стори, че ще изгуби съзнание. Прехвърли пуловера на гърба си, пусна ръкавите му отпред, за да прикрие и автомата, след което бавно излезе от автомобила и се заизкачва по стълбището.

Миг по-късно силите го напуснаха.

Когато отново се върна в съзнание, изглежда, някой вече беше извикал лекар. Стаята беше неузнаваема и бе превърната в малка операционна зала. Докторът беше облякъл бяла престилка и се готвеше за операция.

Видя Никола д’Амико и Лучано, които не откъсваха поглед от лицето му. Раната ужасно го болеше и всяко движение предизвикваше остър бодеж в гърдите му.

Лучано изглеждаше угрижен. Направи знак на доктора, който тръгна да излиза от стаята, но преди да затвори вратата след себе си, погледна към ранения и каза:

— Имате само няколко минути.

— Ще ме оперират ли? — попита Лука.

Никола д’Амико кимна.

— Ардицоне? — изпревари го Лучано.

— Мъртъв е — отвърна Лука и забеляза, че в очите на д’Амико проблеснаха пламъчета на гордост и задоволство.

— Пиетро Николози и още един мъж, който беше с тях, също са мъртви. Намират се край кариерата до Томазо Натале.

— А Пиетро Кораца? — попита д’Амико. Лучано го погледна с недоволство, сякаш съветникът си бе позволил да го прекъсне с маловажен въпрос.

— Убиха го — отвърна Лука.

— Доволен съм, че Гаспаре Ардицоне е мъртъв, но ти си забъркал ужасна каша. Не трябваше да убиваш Тото Гризанти и хората му. Те нямаха нищо общо с тази работа. Сгреши, че всичко направи на своя глава…

— Съжалявам, но нямаше какво друго да се направи — промърмори Лука и усети остър бодеж в рамото. — Ако не ги бях убил, никога нямаше да стигна до Ардицоне. Друг изход нямаше.

— Ти не си човекът, който ще мисли, ще решава и ще предприема инициативи! Не биваше да действаш, не биваше да правиш каквото и да е било! Ти си като един пистолет, който трябва да стреля само тогава, когато аз кажа, ясно ли ти е? Когато аз кажа! — изкрещя Лучано.

Лука се надигна на лакти. Сега напълно беше забравил за раната си.

— Лучано, ти не можеш да разговаряш така с мен. Не можеш да ми държиш такъв тон, разбра ли, Лучано Феранте? — повтори той, крещейки в лицето му. — Ти нещо не си наред. Идваш тук, командваш, даваш нареждания, колиш и бесиш. Но кого, по дяволите, представляваш ти, Лучано, и какво искаш? За това, което аз правя, отговарям пред баща ти, ясно ли ти е, Лучано? Пред баща ти!