Виторио Скиралди - Целувам ви ръка

Този път той го прегърна.

Лука се върна в къщата и си облече палтото. Пиетро Кораца вече беше готов и го чакаше в колата. Подаде му автомата, след което отвори багажника, за да се увери, че всичко е наред. Вътре намери още един автомат и малък сак с ръчни гранати. В кариерата те щяха да са му нужни повече от всичко друго. Махна с ръка на Никола д’Амико и седна на волана.

Томазо Натале не бе далече, но му беше нужен половин час, за да стигне до него. Познаваше мраморната кариера, но от няколко години не беше идвал в нея. Последния път бе отскочил дотук с едно момиче, преди да го придружи до аерогарата. Несъмнено това беше спокойно местенце и Гаспаре добре бе избрал скривалището си. Информаторите му бяха казали, че преди да изчезне, Ардицоне беше изпратил жена си при родителите й в Германия и бе постъпил разумно, тъй като на Лука щеше да му е твърде неприятно, ако му се наложеше да убива и жени. Струваше му се, че не е в състояние да стори такова нещо и поне в това отношение се чувстваше различен от онези, които бяха сторили такава мръсотия с Мариуча. Забеляза патрул на пътната полиция и инстинктивно отпусна педала за газта. Не можеше да си позволи риска да бъде провален заради някаква си полицейска глоба.

Горкият Никола д’Амико, каза си той. Един ден щяха да убият и него, както бяха убили дон Сантино Билечи, и щяха да го погребат под развалините на неговия сгромолясващ се свят. След д’Амико, разбира се, щеше да дойде и неговият ред, но Лука Феранте поне нямаше да умре с горчивото чувство, че безропотно е чакал събитията.

Сети се и за дон Анджелино, който не се беше обаждал, откакто беше заминал, и навярно беше отнесъл със себе си само една снимка от Масимо и няколко спомена. Единственият син, който му беше останал, бе Лучано, но той вече бе „американецът“ и не принадлежеше към фамилията.

— Дай да запаля — обърна се към Пиетро Кораца — Свърших цигарите и дори не успяхме да изпием по едно кафе. Трябва да спрем някъде. И без това разполагаме с още малко време.

Дон Анджелино се усмихна на сестрата, която тъкмо излизаше от стаята, и се отпусна върху възглавниците. От няколко дни бе в клиниката и бавно се възстановяваше. Беше получил сърдечна криза и бе докаран тук от адвоката Спатаро, който бе отишъл да го види и да му каже докъде са стигнали нещата в Рим. Предпочиташе да запази в тайна състоянието си от фамилията, от една страна, за да не я тревожи, а, от друга, защото, научеха ли за това, враговете му щяха да станат още по-агресивни.

Сега вече бе прескочил трапа и скоро щеше да се върне вкъщи или още по-добре в хотела, където му бе запазен апартамент. Адвокатът бе останал при него и с разни извинения бе отложил гостуванията на няколкото негови приятели, които бяха изразили желание да го посетят в новия му дом, след което си тръгна, поверявайки го на грижите на сестрата.

Дон Анджелино се загледа в белите стени на стаята. Масимо вече бе погребан. Запита се дали Лучано ще дойде да го види, преди да си замине за Ню Йорк. Изпита странно чувство на спокойствие. Тук беше само един болен старец, нуждаещ се от грижи, и за първи път животът му бе поверен в ръцете на хора, които с нищо не зависеха от него. Извън клиниката никой не го познаваше. В хотела беше срещнал един възрастен генерал, който го бе попитал дали и той е пенсионер. Беше се усмихнал на въпроса му, но после се замисли над него. Присъствието му тук, където името му не предизвикваше нищо повече от грижовното внимание на главния лекар, изглежда, беше единственият начин да си отпочине и да се откъсне от нещата, с които беше свързан. Мина му през ум, че ако не съществуваше фамилията в Сицилия, навярно с удоволствие щеше да се оттегли в някое от тези спокойни местенца, за които често беше слушал да се говори, и то дори не тук, а в Швейцария. Или пък щеше да замине за някоя страна, където е топло и през зимата. Да, мисълта за такова пътуване бе великолепна, но неосъществима, тъй като съществуваше фамилията и тя го очакваше. А фамилията, това бяха всички тези хора, които в продължение на четиридесет години го бяха обграждали с любов и уважение. Затова и нямаше да я сломят. Онези, които искаха това, трябваше да избият още много негови синове. И все пак колко хубава бе мисълта да отиде там, където винаги е слънчево и топло. Ако нещата се оправеха и адвокатът успееше да се пребори срещу принудителното му изгнание, поне за малко щеше да отскочи до една такава страна. Усети, че очите му се навлажняват, както винаги, когато осъзнаваше, че мечтите му са неосъществими, но в този момент видя вратата да се отваря и един младеж надникна в стаята.