Кристина Скай - Рубинът

Олюлявайки се, пленникът побягна към далечния ъгъл на сградата за търгове. Не спря нито за миг, докато съвсем се изгуби в лабиринта от алеи.

— Е, добре, малка соколице, пуснах го. Ако зависеше от мен, сега този окаяник нямаше да тича така безгрижно. — Сапфирът върху тюрбана му проблесна.

Обърна се към Барет и като видя, че тя отново е скрила лицето си под воала, свъси вежди. — Защо скри лицето си? Още ли се страхуваш от мен?

Нещо в този нисък гърлен глас я накара да потръпне, но тя бързо се овладя и предизвикателно вирна брадичка.

— Не се страхувам от никого. Просто съм предпазлива. Не трябва отново да бъда небрежна.

Силните му пръсти обхванаха брадичката й и огромният смарагд на пръстена му проблесна пред очите й.

— Защо те преследват? Може би в тази история е намесен някой разгневен съпруг или ревнив любовник?

— Нямам ревниви любовници, изобщо нямам любовник — отговори Барет с равен глас.

— Тогава защо?

— Не мога да кажа нищо повече. Благодаря за помощта. Сега трябва да вървя. Той ще изпрати и други да… — тя прекъсна на средата на изречението.

— Кои?

— Ами други. Току-що ги описа — чакали, които тичат по петите на тигъра.

Устните й леко трепнаха. Силните пръсти на индиеца се спуснаха надолу по шията й, а палците нежно и настойчиво замилваха меката й долна устна. Та той изобщо не я слушаше!

— Престанете! Не мога да мисля, когато… когато правите така.

Той леко се усмихна, а белите му зъби блеснаха върху смуглото лице.

— Аз пък не мога да мисля, ако не го правя, Meri jaan 3 3 Meri jaan — Мое сърце, моя душа, мой свят , не и когато съм омагьосан от такава неземна прелест.

— Meri jaan ? — колебливо повтори тя. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за парещите му пръсти.

— Душа моя. Свят мой — очите му светеха. — Ти си дори повече от това, Angrezi Имаш такъв божествен глас, такова пламенно и сладко тяло…

Дъхът й секна. Трябваше на всяка цена да му попречи да продължи. Сега не беше време за нежности, нито за влудяващи ласки.

— Трябва да вървя — каза тя, като се опитваше да говори студено. — Съжалявам, че с нищо не мога да ви се отплатя.

Тайнственият непознат не помръдна от мястото си. Малката наистина беше успяла да го заинтересува.

— Как да не можеш, малка соколице! Смятам, че ще ми се отблагодариш преди да те пусна.

Пръстите на Барет се извиха и яростно се впиха в гърдите му, започнаха да мачкат копринената дреха. При опита си да се освободи, тя силно дръпна пелерината му и ахна — показа се сатенена туника, богато извезана и изпъстрена с блестящи скъпоценни камъни.

Идваше й да избухне в истеричен смях. Да му се отплати ли? Милостиви Боже, та този човек тънеше в богатство. Само един от тези камъни щеше да й стигне да живее безгрижно до края на живота си. Какво бяха за него няколкото нещастни шилинга, които тя можеше да му даде?

Ръцете му бавно се плъзнаха по раменете й. Чу се шумолене на коприна, той нетърпеливо я привлече към себе си и притисна горещите си напиращи слабини в кадифената й женска мекота. Пламналите им тела замряха в прегръдката на нощта.

— Това е моята цена.

Наведе лицето си към нейното. Барет го гледаше като хипнотизирана, а сърцето й щеше да изскочи от гърдите й. Той бавно отметна черния воал и откри лицето й.

Тя вече познаваше неговата пламенност. Беше вкусила от сладостта на близостта му. Може би затова не се възпротиви, а застина в очакване, останала без дъх, за да се увери, че очарованието на предишната им целувка не е било само плод на въображението й.

Широката му длан обгърна шията й. Черната пелерина се развяваше и сякаш танцуваше на вятъра. Изведнъж въздухът стана горещ и сякаш оживя, натежал от чувственост.

Тя отпусна глава назад. Лицето му се наведе над нейното. Едната му ръка се зарови във водопада от копринени къдрици, освободени от досадните фиби. Дъхът му беше нежен шепот, галещ шията й. Той вкуси аромата на кожата й и връхчето на езика му бавно се плъзна нагоре към брадичката й.

Тогава устните му намериха нейните. Завладяха ги и ги подчиниха под напора на неумолимата си страст.

Барет бе останала без дъх, докато целувката му я носеше през райските градини на блаженството.

И тя поиска повече. Много повече.

Земята тътнеше под краката им. Небето се накъсваше от огнени светкавици. Мразовитата нощ тънеше в среднощна тишина.

Господи, неговото докосване единствено изпълваше съзнанието й. Не, имаше и друго — един стремеж, който все по-смело и неудържимо ги тласкаше един към друг…